– Харалдсон.
Надяваше се да е Йени. Да чуе гласа й, който ще му каже, че всичко е наред и че е станало глупаво недоразумение.
– Обажда се Виктор Бекман – чу се от другия край на линията. Не беше Йени. Нищо не беше наред. Обзе го разочарование и трябваше да използва всичката си сила, за да се задържи на краката си. Не беше в състояние да говори, но и не беше необходимо. Виктор продължи: – Едвард Хинде е припаднал в общата стая. Повърнал е много кръв.
– Какво?
– Изглежда много зле. Тук не можем да се погрижим за него. Мисля, че му има нещо на стомаха.
– Добре... – Харалдсон чуваше какво казва Виктор, но не можеше да разбере защо му го казва точно сега. Все още му беше трудно да обработи информацията.
– Линейката ще дойде скоро. Обаждам се, защото ти трябва да одобриш прехвърлянето му в болница.
– Така ли?
– Да. Да го прехвърлим ли?
Изневиделица от паметта му изплува образ.
Спомен.
Хинде седи на леглото в килията си. Харалдсон стои до вратата. Кожата му е настръхнала. Тихият глас на Хинде.
Кажи „да“.
На какво?
Ще разбереш кога и на какво. Само кажи „да“.
– Там ли си още? – попита Виктор.
– Какво? Да.
– Да го прехвърлим ли? Да или не?
Само кажи „да".
Харалдсон се помъчи да проумее значението на онова, което току-що беше чул, и връзката, която беше направил. Хинде бе знаел, че ще се разболее. Знаел бе, че този разговор ще се състои. Че ще зададат на Харалдсон този въпрос. Знаел е. Но как? Преструваше ли се, че е болен? Имаше ли това нещо общо с нещата, които му беше занесъл Харалдсон? Червено цвекло и шишенце от аптеката. Някакво южноамериканско име, така звучеше. Икакака... Нещо такова. Но защо болест, истинска или фалшива? Защото Хинде искаше да го преместят. Да се измъкне от затвора. Да избяга. Дали да предупреди Виктор? Да му каже за подозренията си?
Само кажи „да”.
Не ставаше въпрос за предупреждение или опит да се предотврати нещо. Това беше чисто изнудване, с една дума. Да даде съгласието си. Да се подчини на заповедите. Харалдсон се опита, но не можа да си представи последиците. Не можеше да прецени „за“ или „против“. Всичко беше объркано. Вратата на спалнята беше затворена. Той направи последните няколко крачки. Трябваше да разбере.
– Томас? Там ли си?
Харалдсон сложи ръка на дръжката на вратата. Пое си дълбоко дъх. Замоли се на Бога, в когото дори не вярваше. Бързо изпусна дъха си и отвори вратата. Подготвен за най-лошото и в същото време абсолютно неподготвен.
В спалнята нямаше никого.
Йени все още беше само в неизвестност.
– Да – отговори той. Гласът му прозвуча като сухо грачене.
– Какво каза? – попита Виктор.
Харалдсон се прокашля.
– Да – повтори той с по-твърд тон. – Прехвърлете го.
– Добре. Къде си? Ще дойдеш ли по-късно?
Харалдсон затвори и пусна телефона в джоба си. Застана на прага на празната си спалня и се разрида.
92.
Преди да приключи за деня, Урсула реши да провери в Националната лаборатория по криминалистика в Линшьопинг дали са пристигнали двата стерилни пакета, съдържащи проби ДНК от апартамента. Бяха изпратени по специален куриер преди няколко часа и планът беше Торкел да може да използва първоначалния доклад, когато разпитва Свенсон на другия ден. Тя успя да се свърже с главния патолог Валтер Стийн, който я увери, че всичко е наред, че вече са започнали да ги обработват и че той лично ще се погрижи да изпратят необходимата информация на другия ден. Това беше достатъчно за Урсула. Тя познаваше Стийн от известно време и той държеше на думата си. Доволна, Урсула излезе от задушния апартамент на Ралф Свенсон. Новата смяна току-що бе застъпила и тя размени няколко думи с полицаите на стълбището, подчертавайки, че не трябва да пускат никого освен нея, поне не и без нейно разрешение. За всеки случай им каза номера на домашния и мобилния си телефон и слезе по стълбите. Денят беше невероятно напрегнат и тя се чувстваше уморена физически и психически. Спря пред главния вход и се наслади на летния мирис на топла трева. Беше доволна въпреки умората. Апартаментът се бе оказал същински сандък със съкровища и тя трябваше да определи кое е най-важното, вместо да се впусне в щателен оглед. Оставаше й още много работа, но беше убедена, че вече разполагат с достатъчно доказателства, за да бъдат сигурни, че Ралф Свенсон ще бъде осъден и за четирите убийства, независимо дали ще направи самопризнания или не. Това беше целта й – да намери толкова необорими доказателства, че разказът на заподозрения да няма толкова голяма тежест. Тогава знаеше, че е свършила добре работата си – когато истината станеше обективна и измерима.