Кенет слезе от линейката трийсетина секунди след Фатима, така че да не му се налага да й помогне. Тя закачи животоподдържащата система на носилката, оставяйки отворени задните врати на линейката – все пак бяха на територията на затвор – и тръгна към отделението с максимална охрана, до чиято врата ги чакаше пазач. Както обикновено, Кенет вървеше пред Фатима, на пет метра разстояние.
В общата стая нямаше никого освен Хинде, който все още лежеше на пода. Единият надзирател беше сложил възглавница под главата му. Другите затворници се бяха прибрали в килиите си. Фатима бързо прецени ситуацията. Мъж на средна възраст. Силно повръщане с консистенцията на кафеени зърна. Болка в стомаха, съдейки по положението на тялото му. Може би кървяща язва. Определено вътрешен кръвоизлив. Тя се наведе над него.
– Здравей. Чуваш ли ме?
Мъжът на пода отвори очи и кимна немощно.
– Казвам се Фатима. Можеш ли да ми кажеш какво се случи?
– Заболя ме коремът и после... – Гласът му изведнъж заглъхна. Той махна вяло с ръка по посока на обления в повърнато под.
Фатима кимна.
– Сега боли ли те?
– Да, но съм малко по-добре.
– Идваш с нас.
Тя погледна предизвикателно Кенет и двамата мълчаливо повдигнаха мъжа, сложиха го на носилката и го завързаха с ремъци. Той не тежеше много. Изглеждаше безсилен. Определено трябваше да включат сирената по пътя за болницата.
Надзирателят, който седеше при болния затворник, тръгна с тях по коридора към чакащата линейка. Той и Фатима качиха пациента в колата без помощта на Кенет и когато тя понечи да затвори вратите, надзирателят се приближи да се качи.
– Какво правиш?
– Идвам с вас.
Едвард лежеше и слушаше с интерес. Това беше тази част от плана, върху която той имаше най-малко контрол. Нямаше представа какви са правилата за придружаването на затворник, когото прехвърлят в болница. Колко пазачи щеше да има? Щяха ли да бъдат въоръжени? В затвора те носеха само палки и електрошокови пистолети. Беше ли различно по време на прехвърляне? Щеше ли да има кола, която да ги следва? Или две? Щяха ли да чакат полицейски ескорт? Не знаеше.
Той чу, че надзирателят обяснява на Фатима кой е Едвард Хинде и че е абсолютно изключено линейката да замине без охрана. Надзирателят, който сега стоеше пред него, щеше да пътува отзад с Хинде и Фатима, а друг негов колега щеше да седи отпред при шофьора. Значи двама. Поотделно и вероятно въоръжени. Това обаче пак не би трябвало да създаде проблеми. Поне не стана дума, че ще чакат полицията.
Другият надзирател дойде, тичайки, и се качи отпред. Колегата му скочи отзад и Фатима му показа къде да седне. Те затвориха вратите. Фатима почука два пъти по преградата от матирано стъкло, отделяща ги от шофьорската кабина, и линейката потегли. Само след няколко минути се включи сирената. Хинде почувства, че го завладява напрежение. Дотук всичко беше минало точно по плана, но най-трудната и рискована част от операцията тепърва предстоеше.
– Алергичен ли си към някакви лекарства? – попита го Фатима.
– Не.
– Загубил си много течности и соли, затова ще те включа към система с физиологичен разтвор.
Тя се обърна, издърпа чекмедже и с отработени движения извади пликче физиологичен разтвор, което закачи на кукичка над Едвард. След това стана, отвори шкафче високо над главата му и извади малка канюла. Седна до Хинде и допря памучен тампон до дозатор, съдържащ антисептик. Бързо притисна памука до свивката на ръката му.
– Ще усетиш остро убождане. – Фатима сръчно вкара канюлата, залепи я с тиксо да бъде неподвижна, оправи тръбичката, която излизаше от пликчето, и я закрепи за канюлата. След това се наведе напред да включи системата. Гърдите й бяха пред очите на Хинде. Той се замисли за Ваня. Разтворът започна да тече във вените му. – Добре. Трябва да ти задам няколко въпроса. Мислиш ли, че ще можеш да отговориш?