Роланд заобиколи от другата страна. Когато той застреля надзирателя, шофьорът се бе опитал да избяга, но не беше достатъчно бърз. Роланд го настигна, сграбчи го и удари главата му три пъти в линейката. Сега той хвана изпадналия в безсъзнание шофьор, хвърли го отзад при другите и се качи. Не обърна внимание на надзирателите. Единият беше мъртъв, а другият умираше. Роланд отключи белезниците от коланите им и преобърна шофьора. Изви ръцете му зад гърба и му сложи белезници, а после се обърна към Фатима, която все още седеше на стола до носилката.
– Твой ред е.
Тя поклати глава. Не беше в състояние да помръдне. Роланд пристъпи към нея, издърпа я от стола и я блъсна на пода. Фатима не се съпротиви, когато той изви ръцете й зад гърба и й сложи белезници. Роланд взе одеяло, слезе, мина покрай Едвард, приближи се до дясната врата и започна да събира стъклата, които се бяха посипали навсякъде в шофьорската кабина. Когато изхвърли повечето, постла одеялото на седалката и помогна на Хинде да седне. Преди да затвори вратата, строши останалата част от стъклото, така че прозорецът да изглежда по-скоро отворен, отколкото разбит. След това отиде до червения сааб и взе голяма ролка тиксо от задната седалка. Върна се в линейката и облепи глезените на шофьора и жената за всеки случай. Накрая уви тиксото два пъти около главите им, покривайки устата им. Изскочи навън, затвори вратите, седна зад волана и превъртя ключа на стартера. Всичко продължи по-малко от пет минути. Никой не ги видя. Нищо не се движеше. Не се приближаваха никакви сирени. Чуваха се само звуците на гората.
Те потеглиха. Едвард погледна в огледалото за обратно виждане към смаляващия се сааб. Оставяха го. Също както той оставяше „Льовхага“. Напускаше го.
Сега можеше и щеше да започне да гледа към бъдещето.
Роланд караше малко над позволената скорост. Хинде беше сигурен, че този път не е приоритетен по отношение на полицейски проверки за превишена скорост, поне за превозните средства за спешни случаи, но все пак би било глупаво да се рискува. Срещата с властите не би била добра идея по ред причини. Те щяха да питат за счупеното стъкло. В шофьорската кабина имаше петна от кръв. Роланд не беше с униформа на шофьор от „Бърза помощ“. Някой по-наблюдателен полицай би забелязал всичките тези неща. Е, добре, те щяха да се справят, ако се стигне дотам.
Денят беше прекрасен. Зелените оттенъци на лятото бяха навсякъде. Главата на Едвард се замая, докато гледаше хълмистия пейзаж наоколо. Толкова много пространство. Последните четиринайсет години изглеждаха още по-ограничени и затворени сега, когато имаше различна перспектива. Сега можеше да види онова, което му беше отнето. Той се наслаждаваше на всяка нова гледка, която се откриваше пред очите му покрай лъкатушещия път. Вятърът през счупеното стъкло развяваше оредялата му тънка коса. Едвард отново затвори очи. Започна да диша дълбоко. Позволи си да се отпусне. Въздухът сякаш беше по-лек. Всяко поемане на дъх го правеше по-силен. Така се чувства човек, когато е свободен. Роланд намали. Хинде отвори очи. След половин час щяха да бъдат в Стокхолм. Той се обърна към Роланд.
– Имаш ли телефон?
Роланд бръкна в джоба си и му даде мобилния си телефон. Едвард набра номера по памет и зачака отговор.
94.
Харалдсон стоеше до прозореца на спалнята. Не беше помръднал оттам, откакто отвори вратата и видя, че в стаята няма никого. Беше се приближил до неоправеното двойно легло край прозореца. Какво друго можеше да направи? Да търси Йени? Къде? Нямаше представа. Беше като парализиран.
Страхът, ужасът, Йени, работата.
Хората, които засаждаха ябълковото дръвче в градината, бяха започнали да работят. Той ги видя, че идват. Наблюдаваше ги как обикалят градината. Сочат и обсъждат. Избраха най-доброто място и започнаха да измерват и да копаят. Донесоха чували с тор. Обикновен работен ден. Обикновен живот, само на няколко метра от него. Реалност, в която имаше логика.
Трудно му беше да мисли ясно. Какво да направи? Той не можеше да е замесен. Не трябваше. Йени беше изчезнала. Той беше замесен. Това обаче не означаваше, че другите трябва да разберат. Моля те, Господи, нека нищо лошо не се е случило с Йени. Мислите му подскачаха и прескачаха като игла върху издраскана грамофонна плоча.
В момента прехвърляха Хинде. Вероятно вече бе напуснал „Льовхага“. Той искаше да бъде прехвърлен. Щеше да се случи нещо. Какво? Трябваше ли Харалдсон да предупреди полицията?