Щеше ли това да спаси Йени? Тя беше изчезнала.
Какво обяснение да даде, когато се свърже с полицията? Не може да каже, че е изпълнил някои поръчки за Хинде и че едната от тях му е позволила да напусне затвора. Това би било равно не само на самоубийство за кариерата му, но и на наказуемо деяние.
Йени. Къде беше тя? Не можеше да е мъртва. Какво щеше да прави Харалдсон? Как щеше да живее без нея?
Хинде още не беше напуснал „Льовхага“, а Ралф вече бе арестуван по времето, когато изчезна Йени. Какво означаваше това? Че Хинде беше във връзка с повече от един човек навън?
Ингрид Мари не можеше да има баща в затвора.
Дали да каже на някого? Можеше ли да каже на някого? Каква причина щеше да посочи за подозренията си? Може би Хинде се беше разболял наистина. Вероятно вече беше в болницата. В такъв случай предупреждението за опит за бягство щеше да прозвучи най-малкото странно. И ако е предполагал, че може да се случи нещо такова, защо е дал разрешение да прехвърлят Хинде?
Не съм убивал бременна жена.
Какво ще се случи, ако Харалдсон се обади в полицията?
Какво ще се случи, ако не го направи?
Телефонът му пак иззвъня. Сърцето му започна да бие по-бързо от надежда, докато го изваждаше от джоба си. Не познаваше номера. Не беше Йени. Той отговори веднага.
– Харалдсон.
– Обажда се Едвард Хинде.
Съзнанието на Харалдсон изведнъж се изпразни напълно, сякаш вятър отвя всички мисли, които се въртяха в главата му.
– Откъде се обаждаш? – беше единственото, което се сети да каже.
– Няма значение. Ти направи онова, което ти казах, затова може да ми зададеш въпрос.
Харалдсон чу всяка негова дума, но не разбра нищо.
– Какво?
– Аз изпълнявам обещанията си, Томас. Ти каза „да“, както исках, и затова ще отговоря на един въпрос.
– Какво си...
– Почакай, Томас – прекъсна го Хинде и Харалдсон мигновено млъкна. – Не че ти казвам какво да правиш – тихо продължи Едвард, – но на твое място бих попитал: „Къде е съпругата ми?“.
Харалдсон затвори очи и видя проблясващи светлини. Уплаши се, че ще припадне. Не трябваше да го прави. Припаднеше ли, никога нямаше да разбере. По лицето му започнаха да се стичат сълзи.
– Къде е съпругата ми? – едва успя да промълви.
Хинде започна да му обяснява.
95.
Всички прозорци в апартамента бяха отворени.
Но пак беше горещо.
Лепкаво.
Задушно.
Ваня седеше на дивана и сменяше каналите на телевизора. Беше болезнено ясно, че никоя станция не излъчва най-добрите си програми по това време на денонощието. Тя изключи телевизора, остави дистанционното управление до себе си и взе специалните притурки, които бяха пристигнали с вечерните вестници. „Експресен“ имаше десет страници за ареста на Ралф Свенсон и извънреден репортаж на първа страница, украсен с негова снимка. Демаскиран под голямо заглавие: „Лицето на Летния психопат“. Най-отгоре на страницата пишеше: „Заподозреният от полицията“ със значително по-малки букви. Доколкото знаеше Ваня, все още не му бяха предявени обвинения, но той вече беше разпнат на кръст от пресата. Ограничаването на публикуването на имена и снимки не беше на мода тези дни. Ранното идентифициране на заподозрените беше „в интерес на обществото“. Това означаваше, че никой не е готов да плати за дигитално изображение. Освен че тя го смяташе за неетично, понякога това затрудняваше работата им. Очните ставки изгубваха смисъла си, когато от всяка страница гледаше лицето на заподозрения.
Снимката в „Експресен“ беше от паспорта на Ралф и не го показваше в особено добра светлина. Той изглеждаше смахнато като всички останали на паспортните си фотографии. Вестникът разказваше цялата му житейска история. Заболяването на майка му, фактът, че баща му се беше оженил повторно, новата му майка, любезните й роднини, преместванията от едно място на друго, пари, училище, работа. Репортерите бяха открили съученици, които помнеха Ралф Свенсон като тих и затворен. Малко странен. Труден за опознаване. Прекарвал повечето си време вкъщи. Това може и да беше вярно, Ваня нямаше представа, но се запита дали вестникът щеше да получи същите отговори, ако се бяха обадили и казали, че Ралф Свенсон е спечелил Нобелова награда, а не че е заподозрян сериен убиец. Това някак се вместваше в образа. Вълк единак. Саможив. Особняк. Ваня мислеше, че бившите му съученици, които сигурно не се бяха сещали за Ралф от двайсет години, се бяха огънали под тежестта на очакването. След разкриването на целия му живот, оставяйки настрана всякакви възможни мечти, които биха могли да му придадат човешки облик, вестникът предлагаше също толкова информация и за Едвард Хинде. На журналистите им беше провървяло: Ралф беше имитатор, затова можеха да препечатат отново новините от 1996 година. Ваня не можа да прочете всичко. Тя хвърли вестника настрана и отиде в кухнята да изпие чаша вода. Беше шест и половина вечерта. Слънцето щеше да залезе след два часа, но поне температурата навън бе започнала да става поносима. През отворения прозорец повя свеж ветрец.