Хинде очевидно не беше готов да се появи все още.
Себастиан зави наляво и се озова в кухнята, която беше видял през прозореца. Половината под се бе срутил и той трябваше да заобиколи черната дупка в средата на стаята. Въздухът миришеше на застояло и мухъл. Себастиан се отправи към мъждукащата светлина, проникваща от съседната стая. Беше голяма и внушителна и навремето вероятно е била трапезарията. Голямо тъмно петно върху избелелия дървен под показваше мястото, където някога е бил килимът. Тапетите бяха увиснали и олющени от годините. От стената сякаш бяха поникнали ръце, които се протягаха към него. Една-единствена свещ, поставена в собствения си восък, бе прикрепена за стар метален радиатор с орнаменти. Виждаха се два свода. Непосредствено пред Себастиан имаше друга голяма стая, която образуваше нещо като апартамент с онази, в която стоеше той. Коридорът вдясно водеше по-навътре в къщата. Себастиан видя друга потрепваща светлина в онази посока. Може би трябваше да следва свещите.
Поне така реши той.
Ваня чу гласа. Отначало не го позна. Или по-скоро не можа да го свърже с тази обстановка.
Тя се обърна да погледне Хинде и разбра, че слухът й не я е подвел. Лицето му сияеше от трепетно очакване. Това беше гласът, който чакаше Хинде. Много отдавна.
Той взе ножа и се измъкна от стаята. Ваня го наблюдава, докато излезе, забравяйки за секунда острата пружина в ръката си.
Какво правеше тук Себастиан? Защо беше извикал на Хинде?
Не можеше да е истина. Себастиан никога не правеше нищо за никой друг освен за себе си. Такъв беше. Тя знаеше това.
И все пак той беше тук.
Себастиан беше огледал долния етаж. Там нямаше нищо, с изключение на още няколко свещи и стари боклуци. Той се върна при стълбите, вгледа се в мрака и се заслуша. Отново извика:
– Хей! Има ли някой тук?
Пак не получи отговор.
Тръгна нагоре по стълбите и на половината път видя пламъка на още една свещ. Тази игра започваше да му писва. Той извика още веднъж, този път по-силно:
– Едвард, знам, че си тук!
Продължи да върви. Някои стъпала бяха изгнили и трябваше да ги прескача. Когато стигна до горе, видя, че се намира в началото на коридор. От двете страни имаше врати и една в дъното. Всички бяха затворени.
Отвори първата врата. На прозорците бяха заковани дъски и в стаята цареше непрогледен мрак. Той бутна вратата, за да влезе малко светлина от коридора, и влезе. Стаята беше празна, с изключение на едно старо бюро в ъгъла. Нищо друго.
Себастиан се приготви да излезе от стаята, когато чу слаб шум зад гърба си в мрака. Завъртя се, но вече беше късно. Почувства дъха на Хинде върху лицето си и ножа, опрян в гърлото му. Помъчи се да се отпусне и позволи на Хинде да го притисне до влажната, воняща на мухъл стена.
– Отдавна чакам това – изсъска Хинде.
Той беше толкова близо, че Себастиан долови вълнението му. Опита се да запази спокойствие. Ножът беше остър. Ако Хинде натиснеше малко по-силно, щеше да прониже кожата му.
– Чаках те, но сега е време да започнем.
Себастиан го погледна. Очите на Хинде блестяха, въпреки че светлината в стаята беше слаба.
Тя беше жива. Ваня все още беше жива.
– Пусни я – каза Себастиан колкото можеше по-убедително. – Това е между теб и мен.
Хинде се усмихна. Изражението му говореше достатъчно красноречиво. Той поклати глава и потвърди най-лошите опасения на Себастиан.
– Не. Искам да гледаш. В края на краищата, на теб ти достави удоволствие да ме изследваш. Реших, че сега ще е добре да имаш място на първия ред.
Себастиан се бореше да запази спокойствие.
– Пусни я. Вземи мен вместо нея.
– Вместо нея? Никога. Може би и двамата.
Хинде изведнъж обърна Себастиан така, че застана зад него, все още опрял ножа в гърлото му, а после го блъсна в коридора.
– Сега аз контролирам нещата – заяви той и за да наблегне на думите си, натисна нагоре ножа, затрудни дишането на Себастиан.
След това го забута към дъното на коридора. Все по-близо и по-близо към вратата. Себастиан осъзна, че отиват там. Целта им беше стаята отвъд онази врата.
Макар да знаеше, че е абсолютно безсмислено, той не се сдържа.
Започна да умолява Хинде.
Не можеше да загуби Ваня.
– Моля те, вземи мен вместо нея. Моля те.
– Много благородно от твоя страна. Но ти несъмнено имаш причини – отвърна Хинде.
Те стигнаха до вратата и Хинде я отвори със свободната си ръка.
– Дойдохме – закачливо извика той.
Едва след секунда Себастиан и Хинде осъзнаха значението на онова, което виждат.