– Може би си мислиш, че го заслужавам – тихо каза Себастиан, – но ще бъдеш ли така добра да млъкнеш за малко?
Ваня се обърна към него. Изражението й беше безкомпромисно.
– Съжалявам. Трудно ли ти е? Е, нека ти кажа нещо. Не ти си жертвата в случая.
Себастиан стисна зъби и се въздържа от отговор. Нямаше смисъл.
Може и да не беше жертва в истинския смисъл на думата, но не беше и виновникът. Не би могъл да предвиди, че някой ще открие част от нощните му приключения отпреди десетилетия и жестоко ще убие жените, за да демонстрира превъзходството си над него по такъв извратен начин. Така, както не можеше да предвиди или да предотврати цунамито. Предпочете да замълчи. Ваня никога нямаше да разбере. Това беше болезнено за него. По-болезнено, отколкото тя можеше да си представи.
Имаше ли чувството, че някой те следи?
Себастиан не можеше да избие от главата си думите на Били. Как да разбереш дали някой те следи? Нямаше представа. В таксито по пътя за Кунгсхолмен сутринта той поглеждаше през задното стъкло от време на време, но беше невъзможно да прецени дали някоя от колите зад тях ги следи. Вероятно това беше инстинкт, който развиват полицаите, а Себастиан не беше полицай. Не, и това не можеше да е вярно. Той следеше Ваня от няколко месеца и тя не бе забелязала нищо. Сигурен беше в това. Ако беше забелязала, той нямаше да седи сега в тъмносиньото волво с нея.
Ваня умело изкара колата от паркинга и стигна до бариерата с охраната. Когато премина, тя даде десен мигач.
– Почакай.
Както винаги, изражението й беше раздразнено, когато го погледна. Себастиан се запита дали Ваня пази този поглед специално за него, но не мисли дълго по този въпрос.
– Завий наляво. Мини покрай главния вход на управлението.
– Защо?
– Догадка. Ако някой ме следи, сигурно чака тук. Винаги влизам оттук и ако вървя пеша, таксито ме оставя на това място.
Ваня сигнализира, че ще завие наляво, и се сля с уличното движение. След още един завой те заобиколиха ъгъла на „Полхемсгатан“.
– Спри.
Ваня изпълни желанието му. Себастиан огледа улицата отпред. Нямаше много пешеходци, но паркът „Кроноберг“ се намираше срещу „Риксморд“. Невъзможно беше да се огледа целият парк, поне от колата. Не и по този начин.
Той се обърна към Ваня.
– Имаш ли бинокъл в колата?
– Не.
Погледът му отново обходи улицата. Себастиан знаеше какво е да следиш някого. Внимаваш да не те види и вървиш на разумно разстояние, за да можеш да последваш човека бързо, ако се придвижи. Всички, които видя сега, отиваха някъде. Никой не се мотаеше безцелно. Оставаше паркът. И може би кафенето на ъгъла. Разбира се. Идеална гледка, без да будиш никакви подозрения. Затова и той бе избрал кафенето.
– Карай до кафенето на следващия ъгъл. – Посочи натам и Ваня потегли. Докато минаваха бавно покрай главния вход на „Риксморд“, Себастиан огледа през страничното стъкло колите, паркирани вдясно. Опита се да си спомни дали имаше други редовни клиенти, някой, който идваше там често като него. Не се сети за никого, но от друга страна, той не се интересуваше от клиентелата. Беше съсредоточен на друго място.
Нямаше къде да паркират и затова Ваня качи двете гуми на тротоара твърде близо до пешеходната пътека. Двамата слязоха и пресякоха улицата. Тя изкачи двете малки стъпала до кафенето наведнъж и отвори вратата. Себастиан чу познатото подрънкване на звънчето от вътрешната страна. Той се накани да последва Ваня, когато изведнъж се вцепени.
Спомен.
Точно преди да минат покрай входа на Главното управление на полицията. Паркиран вдясно. Син „Форд Фокус“. Светлосин. Като пижама на момченце. Мъж със слънчеви очила зад волана.
Мислите на Себастиан се върнаха назад към деня, когато реши да разтреби кабинета си вкъщи. Беше погледнал през прозореца към старото си място за паркиране пред антикварния магазин. Тогава там беше спряла друга кола. Светлосиня.
– Идваш ли? – Ваня все още чакаше и държеше вратата отворена за него. Той не я чу. Мислите се въртяха трескаво в главата му. Посещението при Стефан. Когато Стефан излезе да купи мляко. Мъжете, които не можеха да натоварят пианото. Зад микробуса. Светлосиня кола. Вероятно „Форд Фокус“. — Себастиан?
Без да пророни нито дума, той се обърна, пресече улицата и тръгна в посоката, от която бяха дошли. Към паркираната кола.
– Къде отиваш? – извика Ваня след него, но Себастиан не отговори и закрачи по-бързо. Далеч зад себе си чу подрънкването на звънчето, когато Ваня пусна вратата и го последва. Себастиан побягна. Подозрението му прерасна в убеденост, когато видя, че човекът зад волана на светлосиния форд се раздвижи.