– Току-що говорихме с Хинде — каза Ваня и седна на другия фотьойл.
Харалдсон насочи вниманието си към нея и беше посрещнат с усмивка.
– Знам. Аз одобрих заповедта за посещение.
– И сме ти много благодарни за това. Ти улесни работата ни, но се нуждаем от малко повече информация за Хинде. – Ваня продължи да му се усмихва и забеляза, че раменете му леко се отпуснаха. Ако Себастиан проявеше здравия разум да си мълчи... Той, изглежда, все още не се беше съвзел от шока.
– Сигурен съм, че ще мога да ви помогна, но в такъв случай ще трябва да попитам какво разследвате. – Харалдсон се беше втренчил във Ваня, опитвайки се да изглежда колкото е възможно по-решителен. Нямаше намерение да слага прът в колелата на „Риксморд“, но не беше и готов да го пренебрегват и да няма думата по въпроса. Може и да бяха успели да го направят във Вестерос, но тук нямаше да се случи.
Това беше неговата институция и неговите правила.
Не, няма да стане, помисли си Ваня, продължавайки да се усмихва. Не е необходимо да знаеш нищо. Тя бързо обмисли възможностите за избор. Или щеше да си тръгне от „Льовхага“ с информацията, която искаше, или щеше да се наложи да подаде писмено заявление, за да я получи. Това обаче щеше да отнеме време и да създаде излишни препирни. Реши да даде нещо на Харалдсон, да покаже готовност.
– Убедени сме, че Хинде е замесен в няколко убийства, които разследваме. – Тя можеше да му каже това. Все пак беше само въпрос на време, преди медиите да направят връзката.
– Как е възможно? — недоверчиво попита Харалдсон, и с право. – Той не излиза от отделението с максимална охрана.
– Не сме казали, че Хинде е извършил убийствата – обади се Себастиан, който се беше съвзел от шока и за свое удоволствие бе осъзнал, че сега е още по-раздразнен, отколкото когато влезе в стаята. Всъщност беше на път да се вбеси. Почувства фантастичен прилив на енергия в тялото си. – Казахме, че е замесен. Това не е същото.
– Може ли да попитам какво ви кара да мислите така?
– Може, но няма да получиш отговор.
– Смятаме, че някой отвън му помага – каза Ваня, веднага влизайки в противоречие със Себастиан. Тя усети, че колегата й я гледа. – Бил ли е освободен наскоро някой близък до Хинде? – продължи, без да обръща внимание на тежката, уморена въздишка на Себастиан.
– Не знам.
– Не знаеш кой е бил освободен? – Себастиан стана. Беше твърде изнервен, за да седи на едно място. – Какво каза, че работиш? Директор?
– Това е първата ми седмица на тази длъжност. Още не съм се запознал с всичко и това е напълно разбираемо... – Харалдсон преглътна остатъка от изречението. Оправдаваше се, а нямаше причина. Йени все му се караше за това – лошият му навик да се отбранява веднага щом някой започне да го разпитва. Най-добре беше да не обръща внимание на неприятния психолог. Себастиан и без това нямаше да му каже нищо. Харалдсон отново се обърна към Ваня. – Ей сега ще разбера.
Той вдигна телефонната слушалка и се обади. Себастиан се отправи към вратата.
– Къде отиваш? – попита Ваня.
Себастиан излезе от стаята, без да отговори, и отиде в малката чакалня с двете канапета, кафемашината и личната асистентка на Томас Харалдсон. Тя се беше представила като Аника някоя си. Секретарката вдигна глава и му се усмихна, а после отново се залови за работа. Себастиан се втренчи в нея. Четирийсетгодишна, няколко килограма наднормено тегло, подчертани от тясната блуза с колан на кръста. Червеникава коса, определено боядисана, защото в корените бе започнал да се появява естественият миши цвят. Лек грим, подчертаващ овалното й лице, медальон, поклащащ се между гърдите. Пръстени на два от пръстите й, но не и венчална халка. Като никога досега Себастиан не беше изкушен. В момента не можеше да си представи, че може да се интересува от секс, колкото и да се опитваше.
– Мога ли да ви помогна с нещо? – Аника отново вдигна шава. Вероятно съзнаваше, че той мълчаливо я оглежда, откакто бе излязъл от кабинета на Харалдсон. Харалдсон, който току-що беше потвърдил известната хипотеза, че повечето хора се изкачват едно-две стъпала в кариерата по-високо, отколкото позволява компетентността им.
Себастиан не устоя на изкушението.
– Шефът ви каза да му занесете кафе.
– Какво?
– С мляко, без захар и по-бързо. – Себастиан видя, че тя се ядоса. Може би не заради самото искане за кафе, а от настояването да бърза. Аника стана, сподавяйки въздишката си, отиде до кафемашината между двете канапета и взе найлонова чаша.