Име на улица. Това би трябвало да е достатъчно. Ваня му даде парите и той бързо ги натъпка в джоба си, без да обръща внимание на неодобрителните погледи на другите.
Тя се качи в колата, въведе „Томатстиген“ в джипиеса и видя, че улицата е съвсем близо, но с колата трябваше доста да заобикаля.
Мина по „Кварставеген“, паркира колкото можа по-близо и после вървя пеша през горичка към съседния жилищен квартал и ваканционния лагер. Сградите приличаха по-скоро на летни вили, отколкото на обикновени бунгала. Градините бяха добре поддържани. Всяка къщичка беше двайсетина квадратни метра и отвън имаше градински мебели, скари, хамаци и други удобства, на които да се наслаждават обитателите, когато не са заети с грижи за растенията. Ваня нямаше никакво желание да се доближава до природата – поне не по този начин. Да отглежда растения, да плеви, да копае, да разрежда – това не беше за нея. Тя едва поддържаше живи цветята в апартамента си. Мястото обаче беше красиво по това време на годината, с цветя и зеленина навсякъде и пчели, жужащи зад всяка ограда.
Ваня тръгна по чакълената пътека, водеща към езерото, оглеждайки района. Тук явно не биха търпели бедни пияници, които да се мотаят наоколо и да развалят идилията. Бяха ли я подлъгали да даде напразно стоте крони? Тя стигна до края на лагера и реши да се върне в колата, когато ги видя. Няколко души, седнали на пейка и около нея, край асфалтирана пътека, минаваща покрай гората. На земята пред тях лежаха отличителните пликове на притежавания от държавата монопол върху спиртните напитки. Групата беше голяма – осем-десет души. Този път имаше две кучета. Ваня бързо се запъти към тях. Когато се приближи, видя, че мъжът и жената най-близо до нея ядат ябълки, вероятно откраднати от някоя градина наблизо.
Извади снимката и пристъпи направо към същината на посещението си.
– Търся Хосе Родригес. Някой от вас виждал ли го е?
– Аз съм Хосе Родригес.
Ваня се обърна надясно и откри, че гледа в очите мъжа от снимката. Изведнъж се почувства неизразимо уморена. И вбесена. Не можеше да е истина.
– Откога си в това състояние?
– Защо?
– Откога?
– Блъсна ме кола преди шест месеца, може би малко по-отдавна...
Ваня въздъхна шумно и постоя там за момент, за да събере сили, а после се врътна и си тръгна.
– Какво искаш? – извика след нея мъжът.
Тя махна пренебрежително с ръка, без да се обръща, и продължи да върви. Извади телефона си и звънна на Торкел. Линията беше заета. Затвори и се обади на Урсула.
45.
Урсула беше в трапезарията за персонала и безизразно гледаше порцията гратен с риба, която се въртеше в една от микровълновите фурни. Късен обяд. Или ранна вечеря. За да може да каже, че вече е яла, когато се обади Микаел. Не искаше да напуска работното си място и да се прибира вкъщи.
При Микаел.
Поредната вечер в игра на щастливо семейство.
Мислите й бяха прекъснати от звука на мобилния й телефон, който беше оставила на масата. Тя прекоси трапезарията, която някой много усилено се бе постарал да не бъде толкова безлична и стерилна. На шестте дълги маси имаше покривки на червени карета, подхождащи на завесите, а на стените – плетени украшения. На белите пластмасови столове бяха сложени възглавнички, а по средата на стените минаваше ивица, изрисувана с цветя. Същият мотив се повтаряше тук-там върху вратичките на бюфета и белите предмети в кухненската площ. Ярките флуоресцентни тръби бяха заменени с индивидуални лампи, окачени над всяка маса, и няколко малки, насочени осветителни тела. Трите стойки със стайни растения и аквариумът до вратата свидетелстваха за факта, че стаята е „не само място за хранене, но и пространство, което може да осигури хармония и отдих“, както пишеше в служебния бюлетин, разпространен след ремонта. Колко ли беше струвал? Урсула не се чувстваше нито особено хармонично, нито отпочинала след хранене в трапезарията. Може би беше заситена, но същото можеше да се каже и за предишната стая.
Тя взе телефона и погледна екранчето. Ваня.
– Здравей.
– Аз съм – каза Ваня задъхано, сякаш вървеше бързо.
– Знам. Какво стана?
– Нищо. Местните ченгета, които са проверили Родригес, успяха да ни кажат, че е алкохолик, но пропуснаха дребния детайл, че е в проклета инвалидна количка, по дяволите.
Урсула не можа да сдържи усмивката си. Доверието й в местните полицаи практически не съществуваше. Това потвърди убедеността й, че в случаите, когато не възпрепятстват някое разследване, те определено не правят нищо полезно. Тя се запита дали моментът е подходящ да каже на Ваня, че вече са отхвърлили Родригес като евентуален извършител. Нито пръстовите му отпечатъци, нито неговата ДНК съвпадаха с намерените на местопрестъпленията. Реши да остави това за по-късно. Колежката й явно беше имала достатъчно неприятни преживявания за един ден.