Двамата с Ленарт ходиха на още няколко пътувания. Отначало момчето се колебаеше и не искаше да отива, но всичко беше като преди. Правеха забавни неща. Приятни, невинни неща. Споменът избледняваше все повече. Изчезваше и най-накрая той го забрави.
Докато пак не отидоха в хижата.
Месеци по-късно. Той тръгна без желание с Ленарт към кафявата дървена къща на полянката. Дядо му го държеше за ръката. Направо го дърпаше. Краката му натежаха. Беше му трудно да диша. Отново влязоха в коридора. В онази особена тишина, която се създава, когато няколко души се опитват да не издават звук. Момчето усещаше присъствието им в стаите, които не можеше да види. Очакването. Надолу по стълбите. Голата електрическа крушка. Ленарт до електрическия ключ. Мракът. Бързите, промъкващи се крадешком стъпки горе. Този път той не погледна към крушката, преди тя да угасне, и виждаше по-ясно в слабата светлина, която проникна вътре, когато вратата на мазето се отвори. Хора. Разбира се. Голи. С маски на животни на лицата. Момчето определено видя лисица и тигър. Или не? Не беше сигурно. Всичко стана много бързо. То се страхуваше. Вратата се отвори само за няколко секунди. И после настана мрак.
Промъкващите се стъпки.
Дишането.
– Кои са те? – тихо попита момчето, докато се връщаха у дома.
– Кои? – отговори на въпроса с въпрос Ленарт.
– Хората с маските.
– Не знам за какво говориш.
След втория път той вече не искаше да излиза с Ленарт. Никъде. Никога повече. Говори за това с баща си. Не може ли да си стои вкъщи? Баща му не искаше и да чуе. Важно било да поддържат добри отношения с новите си роднини. Ленарт имал само един внук. Естествено, че искал да бъде с него. Баща му щял да бъде щастлив, ако имал дядо, който се интересува от него. Щастлив и благодарен.
Момчето се опита да обясни, че наистина не иска да излиза с него, но му казаха, че желанията му нямат значение. Ще излиза. Точка по въпроса. То всъщност не се изненада. Дори не се разстрои. Трябваше да се досети. Беше абсолютно същото като с майка му. Чувствата му не се брояха.
Желанията на другите хора винаги бяха по-важни.
Екскурзиите продължиха. Най-често всичко беше нормално както обикновено. Нормални занимания сред нормални хора. Но на редовни интервали, които му се струваха все по-кратки, те ходеха в хижата. Момчето се опита да разбере каква е причината да го водят там. Дали беше заради поведението му? Може би вината беше негова? То обръщаше все по-голямо внимание на всичко, което правеше от момента, в който дядо му го взимаше, докато седнат в колата. Ако пътуването беше приятно, следващия път то се държеше по абсолютно същия начин. Ако отидеха в хижата, вероятно беше заради нещо, което бе пропуснало. Всичко придоби значение. Как беше оправено леглото му. Как бяха сгънати дрехите му. Нищо не трябваше да е погрешно. Начинът, по който беше наредена храната в чинията му. Колко време мие зъбите си. И най-дребната грешка, всяко нещо, направено различно, можеше да означава, че ще се озове в мрака на мазето. Броят на крачките, които правеше от стаята си до кухнята, когато отиваше да закуси. Редът, в който приготвяше чантата си за часа по физкултура. Животът му се изпълваше с все повече ритуали. Веднъж чу, че София говори с баща му за нещо, наречено „компулсивно поведение“, една вечер, когато те мислеха, че е заспал.
Звучеше обезпокоена. Баща му обеща да говори с него.
Направи го няколко дни по-късно. Попита го какво става, по дяволите. И момчето му разказа. За хижата. За хората, които приличат на животни и отначало само се промъкваха в мрака и го плашеха, а после започнаха да правят други неща. Които бяха навсякъде – около него, върху него, в него.
Баща му не повярва. Хора, които приличат на животни! Момчето се помъчи да обясни, че те носят маски, но се обърка. Заекваше. Смути се. Баща му го попита къде е тази хижа, но то не знаеше. Всеки път, изглежда, отиваха там по различен маршрут. Губеше концентрация, когато осъзнаеше къде отиват. Всичко се замъгляваше. Хижата беше в гората. На полянка. Баща му го хвана за раменете. Изражението му беше сериозно. Не трябвало никога повече да говори за това. Разбира ли? Никога. Защо не остави нещата такива, каквито са? Защо се опитва да съсипе всичко сега, когато животът най-после е хубав във всяко отношение? Плаши София с особеното си държане. Ами ако това й омръзне? Какво ще правят тогава?