Тръгна с широки крачки из помещението и донесе няколко рокли на закачалки и високи бели плетени сандали.
Отново влязох в пробната, леко обезсърчена, и когато се облегнах на стената, за да се обуя, тя се раздвижи. Беше врата. Бутнах я. Водеше към друга по-малка стая, но вместо с рокли, беше пълна с книги. Приличаше на малка библиотека. До прозореца имаше бюро с включен вентилатор. И диван… с гол мъж, който спеше на него. Легнал по гръб. Имаше пепеляворуса коса. Дълго и без косми и бенки тяло, с все още сложен сбръчкан презерватив.
Затворих предпазливо вратата и побързах да пробвам роклите. Избрах една с щампа на оранжеви цветя и двете жени ме приветстваха в унисон.
— Вземи обувките — каза ми Гала, когато излязох. — Мои са и ми убиват. На теб ти стоят по-добре.
Когато свършихме, настоя да остана с роклята и прибра старите ми дрехи в една торба на „Диор“.
— Сега къде ще я заведеш? — попита тя Оливия.
Оливия извади едно портмоне от кошницата си и разгъна две банкноти.
— Да видим бюджета на бакшишите. — Преброи и монетите. — Петнайсет евро и трийсет! Богати сме!
Гала ни изпрати до вратата, като съжаляваше, че не може да ни придружи — явно харесваше мястото, където Оливия щеше да ме заведе, — и изчезна, след като се изкикоти шумно.
Тръгнахме по улица „Уертас“ към улица „Леон“. На ъгъла със „Сервантес“ Оливия поздрави млад мъж с козя брадичка, който наглеждаше разтоварването на един камион. Оказа се, че това е дизайнерът на Улисес Мерида, чието ателие беше малко по-надолу и за чиито тоалети мечтаеха Гала и всички останали жени в страната. После завихме по улица „Лопе де Вега“, докато аз с все сили се мъчех да не си счупя глезена по паветата. Установих, че съм забравила да вървя на токчета. През тези дни дори бих си подковала краката като кон, само и само да не мисля какви обувки да обуя. Докато вървяхме по улица „Лопе де Вега“, Оливия непрекъснато поздравяваше тук и там: собственичката на билковия магазин, Алехандро, симпатичния собственик на магазин за деликатеси, който каза „довиждане“ с венецуелски акцент и който според Оливия най-добре нарязваше шунката в Мадрид, а когато стигнахме до манастира на босите тринитарки, спря ни един глас иззад облак от оранжев прах. Веднага се появи собственикът му — мъж с прошарена коса и с маска.
— Добър ден, Оливия — каза той, търкайки очите си. — Внимавайте да не се изцапате.
— Как върви работата, Франсиско? Вече можем ли да кажем: „На едно място в манастира, за чието име мога да си спомня…“[1]
Всички бележки в книгата са на преводача.
— Какво да ти кажа… Вътре имаме куп кости, които най-много да ни послужат за игра на ашици.
— Това е новата ми помощница, Марина.
Той смъкна маската си и се появи най-привлекателната усмивка, която някога съм виждала.
— Приятно ми е — казах, кашляйки аз.
— Засега казва само „приятно ми е“ и „съжалявам“ — уточни Оливия. — Но скоро ще се научи да казва и други неща.
Коментарът ѝ ме подразни, но аз се усмихнах. Може би затова се осмелих да попитам:
— Сградата ли ремонтирате?
Той присви очи и около тях се образуваха ситни бръчици.
— По-скоро ремонтираме нашата история.
Докато Франсиско Ибанес ни изпращаше надолу по улицата, научих, че ръководи групата археолози, които от две години настойчиво търсеха костите на Сервантес. Носеше бяла престилка, изцапана с пръст, и бадж, увесен на врата. Беше рошав, много висок, слаб, с едър кокал, ходеше така, сякаш главата му тежеше, и от време на време кихаше — според него от алергията. Когато свали хирургическите ръкавици и ги пъхна в джоба си, изтри в престилката брачната си халка. По време на тази разходка ни разказа как по някаква ирония на съдбата Сервантес и Лопе де Вега — големият му съперник по онова време, живеели на успоредни улици, чиито имена сега бяха променени — улицата, където бе живял единият, носеше името на другия, — и двамата имали дъщеря в манастира на босите тринитарки, и двамата били погребани в квартала, телата и на двамата били изчезнали.
— Аз имам интересна теория по въпроса — заяви Оливия, докато си вееше с ветрилото.
— Ти имаш интересни теории за почти всичко — каза той многозначително и почти рязко.
— Особено по отношение на теб. — Тя потърси нещо в очите му. — Не дойде в магазина ми. Може би искаш да поръчаш нещо за някого или да имаш нещо за мен…
Той потърка с ръка брадичката си. После понечи да каже нещо, но ме погледна, сякаш присъствието ми го смущаваше, и предпочете да продължи с лекцията си по история:
1
Перифраза на първото изречение на „Дон Кихот“ от Сервантес — „В едно село на Ла Манча, за чието име не искам да си спомня…“ — Б. пр.