— Марина, не знам дали си даваш сметка, че просто не си го опитала. — Тя постави ръка на рамото ми и заговори с увещателен тон. — Ще учим заедно тези два месеца и когато лятото свърши, ще видим. Съгласна ли си? Освен това умът ми трябва да е зает с нещо.
Започвах да разбирам защо е толкова добра в работата си. Беше уцелила слабото ми място, както би направила с опонентите си. Планът ми се стори добър, защото в действителност не изискваше от мен да вземам веднага решение. Нещо, което винаги ме изпълваше с облекчение. Да не решавам.
— Е, момичета — каза Виктория весело, — да не губим време, трябва да се възползваме, защото съм във ваканция. Пабло заведе децата за една седмица при баба им и дядо им на морето. Така че да вървим да се забавляваме.
Касандра повдигна едната си вежда.
— Ще ти го преведа. Вики иска да каже, че е освободена за една седмица условно, или по-скоро при условие.
Виктория я перна по рамото с опакото на ръката си.
— При условие? — попитах аз, мислейки за цветето, което я чакаше върху тезгяха.
— При какво условие? — възмути се Виктория.
— При условие че ще се върнат, разбира се, и край на свободата, така че трябва да се възползваме.
Аз също мислех, че трябва да се възползвам от ситуацията, затова реших, че е време да ѝ предам съобщението. „Един човек остави нещо за теб“ — казах аз, съзнавайки колко неясна е фразата, после изчезнах зад тезгяха и отново се появих с прекрасното червено лале, което беше пристигнало следобед. Тя отначало го погледна отдалече, сякаш я беше страх, че може да я убоде. Беше като изваяно, изправено, свежо и цветът се разливаше от листенцата, сякаш беше нарисувано с маслени бои. На стъблото му бе закачена картичка.
Касандра погледна плика. Понечи да го вземе.
— Стой! — извика Виктория като ученичка.
— Тогава го отвори! Имаш вид, сякаш си получила съобщение от данъчната служба вместо цвете! — После изтича до табелата на входа. — Червено лале… Колко впечатляващо!
Виктория вече знаеше какво означава — ясно, прозрачно, неопровержимо признание в любов.
Отдръпна бретона от очите си. Отдели плика от дръжката. Отвори го, като скъса внимателно единия край и прочете няколко пъти двата единствени реда, които бяха написани.
— Среща ли е? — попита Касандра.
Виктория кимна утвърдително.
— Но не за закуска… — подхвърлих аз.
Виктория кимна утвърдително.
— Цитат е. Цитат от един писател.
Касандра изпръхтя:
— Виж ти…
Виктория прочете с треперещ глас:
— „Ако решиш да ми помогнеш, аз съм твой. Ако ли не, прави каквото ти е най-угодно. Смъртта, която ме дебне, ще удовлетвори едновременно и твоята жестокост, и моето желание.
Твой до гроб,
Рицаря на печалния образ.“[6]
Спогледахме се съучастнически с Касандра.
— И сега? Това какво означава? — попитах нетърпеливо.
— Превеждам — каза Касандра. — На староиспански означава, че е влюбен до полуда.
— Не казва това — засмя се Виктория като момиченце.
— Казва „аз съм твой“ — цитирах аз.
— Какъв сложен мъж… но е красиво! — Касандра си оправи опашката. — Е, какво ще правиш?
Виктория доближи картичката до лицето си. Същият блясък. Същата заслепяваща усмивка. Нова светлина, която бликаше, стимулирана от друга светлина. Скри лице в цветето, сякаш внезапно то се бе превърнало в неин собствен оазис, и от там я чухме да казва: „Не знам, момичета. Не знам.“
Излязохме от „Градината на ангела“ нетърпеливо, с желание да се забавляваме. Касандра бе уточнила, че не иска да мисли, нито да решава: „Достатъчно ми е да е заведение с късо меню и властен барман.“ Така че тръгнахме по улица „Мединасели“ до „Санта Мария“ и влязохме в „Двете гардении“, малко заведение с оранжева светлина, старинни канапета, декорирани с атлаз в карамелен цвят, и перденца в стил „къщата на баба“. Виктория обожаваше това място, защото барманът в него забъркваше най-хубавите коктейли с водка и тоник, както и пускаше музика на непознати певци, които изпълваха бара с вълнуващи думи и отбрани акорди.
Седнахме на две канапета в стил осемнайсети век, сякаш бяхме в лекарски кабинет, с чаши в ръка. Междувременно изпратихме съобщение на Гала — която беше много загрижена за идилията Франсиско — Виктория, откакто го бе видяла същия следобед с цвете в ръка, — но след малко тя отговори, че още си е вкъщи, завършвала един реквизит точно за „Макбиг“, който Мартрет ѝ бил поръчал. На Страдащата красавица дори не се обадихме. Знаехме, че е доста объркана напоследък. Беше говорила с Касандра тези дни, защото се интересувала от замразяването на яйцеклетки. Тази новина едновременно ни изненада и зарадва. Но както ни каза Касандра, се отчаяла, когато научила колко струва процедурата. Въпреки това същата вечер щяла да говори с майка си, за да я пита дали може да ѝ помогне.
6
Сервантес, Мигел де. „Знаменитият идалго Дон Кихот де Ла Манча. Том 1“. София: Изток-Запад, 2015, превод Тодор Нейков.