„И кой е решил това? Не знам какво да правя. Не съм капитанът!“ И между всяко изречение молбата ми се превръщаше в гняв срещу теб, защото беше повече от ясно — ти планираше да ме изоставиш. Принуждаваше ме да поема управлението на нещо, което по онова време беше единствено твое владение. Да взема тази яхта, да поема кормилото, което ти ми предоставяше, беше равносилно да подпиша смъртната ти присъда. Твоето право да си отидеш в мир. И аз отказвах да ти дам този мир, но когато фериботът се уголеми застрашително и се доближи до нас, когато носът на „Питър Пан“ почти докосваше корпуса му, когато усетих под краката си мощната следа на кораба, която влечеше към дъното „Питър Пан“, аз рязко те отстраних, сграбчих кормилото за пръв път и завих с такава сила наляво, че яхтата почти се завъртя на сто и осемдесет градуса около себе си.
„Значи, не знаеше какво да правиш, така ли?“ — каза ти със сдържана усмивка.
Угасих мотора, треперейки. А твоят жест беше на покой и сбогуване. Току-що бе избрал новата си посока. Разбрах, че ще спреш моторите. Отвързваше котвата. Оставяше се да се носиш по едно тъмно и непознато море. Без вятър. Без риби. Без нищо.
Този спомен ме накара да се запитам дали си имал желание да ме оставиш по-рано, приживе, или това, което те е задържало, е било чувството за отговорност, което си изпитвал към мен, както се случваше на Виктория с мъжа ѝ, както се случваше на Франсиско с жена му.
Още ли ме обичаше?
Как да го разбера сега?
Спомних си думите на Оливия, които толкова смутиха Виктория по време на първата ни среща: „Всъщност си направила най-умния избор за човек като теб — избрала си мъж, за когото си сигурна, че няма да те зареже.“
Затова ли избра мен? Защото те е било страх да не те изоставят?
Истината беше, че връзката ни накрая беше по-скоро като между баща и дъщеря, отколкото друго нещо. Дали това се е превърнало в капан за теб? Защото никой не изоставя едно беззащитно дете само` в света, но може да изостави възрастен човек, който умее да се справя сам.
Аз ли направих това? Да ме смяташ за вечно непълнолетно девойче, което не би оцеляло без теб? Това ли е била моята стратегия? В крайна сметка този модел бях виждала в дома ми. Така че, за съжаление, изглежда логично.
Ти си знаел, че не бих могла да те изоставя, защото се нуждаех от теб.
Аз знаех, че ти не би могъл да ме изоставиш, защото знаеше, че се нуждая от теб.
Какво ни свързваше — любовта или нуждата?
Ако отново се появиш, смятам да ти задам този въпрос.
Няма значение, ако не ми отговориш. Достатъчно ми е сама да си отговоря чрез твоя призрак.
Пространство-времето на мадридчани
„Живея в центъра.“
Само месец след като се преместих, започна много да ми харесва да казвам това. Дори го изричах убедено. Почти с гордост.
Да си мадридчанин, си има своите особености.
Една от най-любопитните е, че за нас всичко е на пет минути разстояние, дори да трябва да вземеш три превозни средства, за да стигнеш до местоназначението. Другата е, че всички неизбежно живеем „в центъра“, макар в повечето случаи това да означава, че живееш в зоната, заключена в рамките на М30[8].
Друга още по-любопитна особеност, която противоречи на физичните закони, е нашата теория за относителността, приложена към пространство-времето.
Прословутата фраза „идвам“.
Предполага упражнение по оптимизъм, което надхвърля въображението, защото означава, чисто и просто, следното — че след като съм си уговорила среща с Аурора сутринта на таксиметровата стоянка на „Палас“ и след като се намирам в другия край на квартала, едновременно излизам изпод душа и пристигам на стоянката.
„Аурора, идвам“ — написах аз съобщение, докато се подхлъзвах с босите си и още мокри крака по паркета на апартамента ми. И между другото, тази сутрин осъзнах, че жилището ми е претърпяло известни промени, макар че продължавах да спя сгъната на креслото. Първо, картините бяха окачени на стените и ги изпълваха с цветове. На балкона бях поставила няколко сандъчета, захванати към железния парапет и разбира се, пълни с теменужки — сега знаех, че са сенколюбиви, така че бях забола два китайски чадъра над тях. Останалата декорация се състоеше от две оранжеви сгъваеми столчета, които ми бе заела Оливия.
Напоследък изглеждаше загрижена.
Пращаше ме непрекъснато да изпълнявам поръчки и винаги когато се връщах в магазина, я заварвах в градината да преглежда купчини документи. Тази сутрин например ми бе поръчала да отида да взема семена от един разсадник в покрайнините — сигурно отвъд М40, което за човек, живеещ „в центъра“, означаваше да пътува до една много далечна галактика. Аз обаче имах друг таен план.
8
Околовръстен път, обграждащ централната част на Мадрид, с радиус 5,17 км от нулевия километър.