„Идвам“ — написах аз бързо, докато все още се намирах на магистралата, задръстена от коли, които пътуваха към морето, и от други, в моята посока, които потъваха в черната дупка на града през лятото.
Пазарът на жабите[10]
— Предпочитам да съм жена, пък било само за да нося обувки с токчета.
Това беше една от сентенциите, които превръщаха Гала в достойна представителка на своя синдром.
С Оливия я видяхме да се задава отдалече, пазейки равновесие като въжеиграч по тесния тротоар на улица „Фукар“. Идваше към кафене „Ел Асул“[11], наречено така заради средиземноморските тонове, в които беше боядисано, до чийто прозорец двете с Оливия поглъщахме лакомо най-хубавата морковена торта в Мадрид.
Тази сутрин новините бяха две — че Аурора и Макси се бяха събрали отново, или по-скоро той се беше върнал, и че в цветарския магазин беше дошла жената на любовника на Касандра… и беше питала за нея. Двете неща бяха хвърлили Оливия и мен в силна възбуда.
Въпросната Лаура беше влязла директно в оранжерията, без да гледа плодните дръвчета, нито да се преструва. Беше събрала русата си коса в нисък кок, носеше панталон тип шалвари във войнишко зелено, памучна блуза и римски сандали. Тръгна, или по-скоро се плъзна към тезгяха и с поглед, лишен от задни мисли, ме попита дали познавам Касандра. „Знам, че се отбива често тук“ — каза ми тя с усмивка, която не ми се стори войнствена, предвид обстоятелствата. После ми поръча да ѝ предам, че е идвала. „Имаме общ познат… и се опитвам да я намеря по този повод.“
Оливия беше излязла от задната стаичка точно когато жената си тръгваше. Вървеше със сандалите, все едно че беше с токчета, и преди да прекоси вратата на оранжерията, се обърна, за да благодари на Оливия. Бръшлянът, който ѝ била препоръчала, се бил хванал чудесно в градината ѝ. Докато припомняше онзи епизод, аз внезапно осъзнах, че бръшлянът е символ на съпружеската вярност. Погледнах Оливия, която ровеше в сладкиша, за да отдели стафидите, и се усмихнах. Какъв образ беше тази жена. Какъв образ…
Спомням си, че в онзи момент в „Ел Асул“ звучеше „Фивър“[12] — песен, която не спрях да си тананикам през целия ден, без да знам, че отдавам почит на атмосферата и настроението, което щеше да ни владее до вечерта. Много харесвах „Ел Асул“, защото ми беше достатъчно да изпия едно кафе, за да почувствам, че съм си разрешила малка почивка — старите лакирани греди, бавно въртящите се вентилатори, тухлените стени, боядисани в бяло, и синьо-зелените абажури от ръчно формовано стъкло с формата на лале ни потапяха в сутрешно мечтание, от което нямахме желание да се събудим. И книгите. Навсякъде. Кварталът на писателите напълно оправдаваше името си, защото не познавам друго място, където толкова заведения да излагат книги, без мястото им да е там. Трупаха се върху лавиците в баровете, във фризьорските салони и пекарните. Макар че кварталът напълно спокойно можеше да се нарича и Квартал на джаза, защото освен в двата известни храма на джаза — кафене „Популарт“ и „Кафе Сентрал“, човек можеше да слуша великите джазови изпълнители от сутринта чак до малките часове на нощта.
И в ритъма на „Фивър“ Гала тикаше щендер, отрупан със закачалки и дрехи за пазара. Носеше светлосиня широка пола в тон с лака на ноктите ѝ и бяла блуза, разкопчана точно до мястото, от което фантазията на всеки мъж можеше да продължи да си представя тялото ѝ. И точно това, без съмнение, правеха всички мъже, които се обръщаха като привлечени от магнит при преминаването ѝ.
Тази събота беше първото ми участие в пазара на жабите. Тогава мислех, че е еднократно събитие, а не че се повтаря всяка първа събота на всеки месец, сякаш следваше лунен цикъл. Тази сутрин обиколих улиците, докато заведенията претърпяваха процеса си на хибридизация. Галериите, баровете, фризьорските салони и модните магазини декорираха помещенията си по различен начин, възползвайки се от еднодневната пауза, която им позволяваше да поставят малки сергии на тротоара и да продават стоки, които бяха необичайни за тях — „Браун Беър Бейкъри“, която се намираше точно под мансардата на Гала, продаваше дискове сред печивата си, във фризьорския салон се предлагаха бижута и сладки, а в галерията на Бланка Сото щяха да се продават, освен картини, и цветя. Целият квартал живееше, потопен в своеобразна синестезия, независимо дали беше студено, или топло. Тази атмосфера на непринуденост и свобода беше заразителна.
Галерията се намираше зад културния център „Кайша Форум“. Идеята беше да я напълним с цветя, които да се съчетаят с изложбата в момента — картините на Киди Ситни, известен като художника на Берлинската стена.
10
Пазар на открито, който се организира всяка първа събота от месеца в Квартала на писателите в Мадрид; тогава търговските заведения там отварят вратите си и изнасят стоката си на улицата.
12
Заглавие на песен (в превод от англ. „треска, възбуда“), чието най-известно изпълнение е на американската джазова певица Пеги Лий.