След като се сбогувахме една по една при вратата на „Градината“, всички отидохме да спим в леглата си — или по-скоро на креслото, — все още мислейки за разговора ни тази вечер. После разбрахме, че никоя не бе успяла да заспи, а ако бе успяла, то не е било в спалнята. Гала прекарала нощта на люлката на балкона си, обградена от лилиите, които бе занесла в дома си, и от все по-досадните призраци на любовниците си; Оливия заспала върху сгъваемия дюшек в задната стаичка, докато преглеждала купчини документи; Касандра дала на орхидеите си витамини, за да запазят синия си цвят, след което гледала за пореден път „Мостовете на Медисън“ и за пореден път плакала и нарекла горката Мерил Стрийп глупава и малодушна; Виктория заспала на кухненската маса, където седнала за малко, за да приготви закуската, и се събудила призори; нещо бе попречило на Аурора да легне в леглото до Макси и тя се свила в едно кресло, докато съзерцавала фигурата на жената, която се очертавала сред петната на платното. А аз… понеже бях разопаковала най-после урната ти и не знаех какво да я правя, потърсих място на масата в хола, опитах да я пъхна в един кухненски шкаф и зад завесата на ваната и накрая реших да я поставя в спалнята върху нощното шкафче. Така че определено нямаше да спя там. Усмихнах се горчиво, ядосана на мен самата — ти отново имаше собствена стая, а аз нямах. Така стояха нещата. Поне за момента.
Полях обилно теменужките си, включих вентилатора в хола, излегнах се на креслото и както всяка нощ, поставих една от неудобните индийски възглавнички под главата си. Оранжевата светлина на юлската луна в последната си четвърт нахлуваше през балкона. Затворих очи.
Да се изправиш пред страха и неизвестността и най-вече да се изправиш пред промяната и пред тази толкова плътна и висока стена, наречена „вина“. Съвместимост на телата, на душите или отношението към живота; предишни животи, прераждания, червени нишки… Всяко обяснение беше валидно, ако се нуждаехме от такова, или може би всички бяха валидни, ако се нуждаех от повече, за да установя един-единствен факт — онази нощ бях открила, че никога не съм била влюбена по този начин. Непредотвратимо. Дори не и в теб. Както вероятно нито ти в мен.
Обичах ли те?
Много. Извънредно много. И може би това беше достатъчно. Да, беше достатъчно за теб. Така поне изглежда. Но за мен?
Една стара поговорка, която Оливия често повтаряше, гласи, че „когато чувстваш, не мислиш, а когато мислиш, не чувстваш“. Струваше ми се иронично, че в това рационално общество, което ти разпалено защитаваше и което поставяше разума над чувствата, ни бяха принудили да забравим, че в най-критичните моменти оцеляването винаги зависи от инстинкта и от емоциите.
Без да знам това и също — защо да не го призная — благодарение на теб пътешествието ми с „Питър Пан“ щеше да разбуди в мен и двете неща.
Ден 5
Твоят хоризонт и моят вертикант[14]
Никога няма да забравя изпълнения с гордост поглед, с който Оливия каза на Виктория, че е един от най-смелите хора, които е познавала.
Бе признала, че обича.
И най-после се бе решила.
В този момент пожелах някой път и аз да заслужа да ме погледне така.
„Не е лесно да се откажеш от дребното щастие, за да потърсиш пълното щастие“ — каза ѝ тя. И е вярно, че това беше скок без предпазна мрежа. Скок, какъвто аз никога не посмях да направя. Винаги съм избягвала да се пусна от някой трапец от страх, че няма да достигна другия и ще падна в бездната. И за всеки случай винаги избирах да не скачам.
Днес не ми е до метафори. Този следобед ми се иска да мога да се вкопча в някое клише и да кажа, че морето е синьо и че когато се вълнува, вълните приличат на бели пухкави облачета. Когато обаче отминах Салобреня, водата се превърна в кипящ бульон. Водовъртежите, идващи от всички посоки, се блъскат един в друг и „Питър Пан“ се разтърсва наляво и надясно, нос и кърма, като шейкър. През цялата нощ вятърът виеше с женски полифонични звуци. Зарадвах се много, че не съм мъж. Ако бях, тези звуци щяха със сигурност да ме завлекат в морските дълбини.