А ти ме гледаше с възхищение като човек, открил вълшебно създание, и ме питаше вече на шега: „А какво пуши морякът?“ И аз винаги следвах играта ти: „Не пуши, дъвче тютюн и има огромна белезникава брадавица между очите.“
Този вид адмирации ме разсмиваха. Бяха нашите най-хубави моменти. Ти беше щастлив и това ме караше да се чувствам щастлива. А това според Оливия беше част от перверзния ми начин да обичам. Да товаря другите с бремето да ме правят щастлива, вместо да търся собственото си щастие.
А аз бях щастлива, защото така се чувствах полезна на борда на „Питър Пан“ и на теб. С това легитимно оправдание и важната задача да извикам: „Земя на хоризонта“ или „Посока на сблъсък“, макар и с някоя алмадраба[15], а не с айсберг. Ти обаче забеляза задаващия се челен сблъсък между нас и ми го обясни с морски термини една лятна вечер: „Искам да плавам с теб до края на живота си“ — каза ми. Дотогава беше само моят приятел от летата в детството. Твоята увереност ми вдъхна увереност. Почувствах се в безопасност. Обичах те много. За какво да продължа да се ровя?
По някаква незнайна причина, докато си мислех за всичко това, ти изчезна.
Дали споменът ти има достъп до моите спомени?
Може би размишленията ми да са те смутили. Внезапно, като порив на вятъра, до мен достигна мирисът на жасмините. И се питам защо се подкрепяхме един друг толкова време, като не се възприемахме като двойка. Давам си също сметка, че не ти зададох въпроса, който исках да ти задам.
Мислил ли си някога да ме напуснеш?
И независимо дали отговорът е „да“ или „не“, защо не го направи?
Излягам се на палубата и после се обръщам и се свивам на кълбо. От тази перспектива хоризонтът престава да е точка, към която сме се устремили.
Мисля да го нарека „вертикант“.
Внезапно светът се разделя на „ляво“ и на „дясно“, вместо на „горе“ и на „долу“. Водна стена отляво и небето отдясно, без опорни точки, нито място на пристигане, една безкрайност без изход, но също единствена и чудесна точка за бягство. Изпитвам належаща нужда очите ми да се промъкнат през този процеп, но внезапно ми се завива свят и се отказвам. Поставям длани върху палубата и опитвам да възвърна равновесието си. Трудно ми е да дишам.
Поставям ръка между бедрата си. Милвам се. Опитвам да се успокоя и също опитвам да те въведа във фантазията си, сякаш е за последен път, но не се получава. После си представям полицая, който патрулира в „Градината на ангела“, дори Франсиско! Изтривам го моментално от съзнанието си, което все още не намира мъжа, за когото копнее тялото ми. Накрая изваждам на сцената Браис, саксофониста, с когото ме запозна Гала вечерта, когато бяхме в „Кафе Сентрал“. И да, сега се получава. Изправям се, сякаш любовникът ми ме дърпа, и сядам на гърба на „Питър Пан“ с разтворени крака, оставяйки се да бъда изнасилена от бесните пориви на вятъра. Ближе шията ми и казва: „Солена си точно колкото трябва.“ В устата му това звучи много по-правдоподобно. Вятърът разтърсва кожата ми, превърнат в хиляди ръце, сега неговите ръце. „Ела, качи се тук“ — ми казва. И аз обкрачвам гърба на „Питър Пан“, който сега съм преобразила в неговото легнало тяло, бяло и стегнато. Плътните му устни със същия цвят като останалата част от кожата, сивите очи, лъскавата, дълга и разпусната коса като на индианец апах. Стискам здраво двете въжета, които висят от парапета, сякаш дърпам юздите на галопиращ жребец. Усещам пръските на вълните по краката си, влагата между бедрата. Вятърът развява косата ми. „Сега, красавице, се остави на течението. Отпусни бедрата и следвай движението на вълните. Не напрягай ръцете и гърба. Галопирай.“ И търся собственото си удоволствие, както в онази нощ. Толкова дълбоко пазено в тайна в продължение на твърде много време.
Денят преди следващия ден
Когато човек чуе думите „следващия ден“, винаги предполага, че става дума за ден, настъпил след нещо важно — деня след изпит, деня след катастрофа, деня след този, в който си правил секс с някого за пръв път. В този случай обаче ставаше дума за деня след този, в който Касандра бе имала „любовен инцидент“ с женения си любовник. Това беше „следващият ден“ на супержената, който бе окончателен за връзката ѝ и първият от новия ѝ живот. С времето щеше да стигне почти до заключението, че онова хапче от „следващия ден“, което поискала в Спешното отделение на болницата, всъщност е оказало въздействие върху мозъка ѝ, защото нещо в него внезапно направило „клик“ и тя прозряла това, което преди била неспособна да види. Истината е, че ни беше липсвала в галерията, и понеже не отговаряше на съобщенията ни, с Виктория решихме, че не само не е скъсала с въпросния мъж ластик, но и че по същото време лудува с него в апартамента си с изглед към Ботаническата градина.
15
Метод за улов на риба тон, който се състои в разпъването от пясъчните плажове мрежи като лабиринти.