— Работното време започва призори — заяви Катон на началника на хазната Марк Вибий, когато служителят дотича запъхтян от дома си.
— Няма установен правилник по въпроса — измъкна се Вибий. — Работим по график, който сами определяме според нуждите.
— Глупости! — ядоса се Катон. — Аз съм избран за пазител на тази институция и искам да се уверя, че нито една сестерция, платена данък от римския сенат и народ не е похарчена напразно. И ти, и всички, работещи тук, живеете от данъците, не го забравяй!
Това не беше добро начало. Оттам нататък над главата на Марк Вибий се струпаха какви ли не облаци. Беше попаднал в ръцете на маниак. Дори в миналото да се е случвало да отнася ругатните на някой по-стриктен квестор, Вибий го поставяше на мястото му, като го смайваше с професионалните си познания и му доказваше, че е пълен профан; понеже квесторите изобщо нямаха понятие какво ги чака в хазната, оставяха го да се разпорежда както намери за добре. За щастие подобна тактика не можеше да спре Катон, който се оказа, че познава дейността на хазната не по-зле от самия Марк Вибий. А може би дори по-добре.
Катон беше довел със себе си неколцина роби, за които се беше погрижил да научат някоя и друга хитринка от занаята на счетоводителя. Оттам нататък всяка сутрин, рано по изгрев на слънце, Катон и малката му свита се явяваха в хазната, за да побъркат Вибий и подопечните му чиновници. Какво е това? Какво е онова? Къде е това-онова? Кога се е случило това-онова? Как изобщо се е случило? И така нататък, и така нататък. Катон беше обидно настоятелен е въпросите си и не позволяваше да му се отговаря вяло и недостатъчно подробно. Освен това не обръщаше внимание на прикритата ирония, саркастичните забележки, откровените обиди, ласкателствата, извиненията и престорените припадъци.
— Имам усещането — казваше Марк Вибий два месеца по-късно, когато най-сетне се осмели да потърси утеха и подкрепа у патрона си Катул, — че всички фурии са ме подгонили, както навремето са гонили Орест! Не ме интересува какво трябва да сториш, за да затвориш устата на Катон! Просто искам да ми се махне от главата! Бил съм твой лоялен клиент в продължение на повече от двайсет години, освен това съм човек с положение — трибун ерарий от първата класа. Никой няма право да заплашва общественото ми положение, още по-малко разсъдъка ми. Спаси ме от този Катон!
Първият опит в тази насока завърши с жалък провал. Катул предложи на сенаторите да връчат някаква специална задача на Катон, да речем да проверява финансите в армията; личало си, че го бива в тази дейност. Но Катон лесно се измъкна, като предложи имената на четирима души, които биха могли да бъдат назначени на длъжност, която изборът на квестор по принцип не предвижда. Много благодаря за доверието, но смятам да си остана в хазната.
Катул се сети за други, по-изтънчени ходове, но никой не проработи. А в това време метлата на Катон бясно шеташе из всички кътчета на хазната и не оставяше скрито-покрито. През март захвърчаха първите глави. Един, двама, после трима, четирима, дори петима служители в хазната установиха, че Катон е прекратил дейността им и е опразнил писалищата им в храма на Сатурн. През април секирата се стовари върху главата на самия Марк Вибий: Катон не само че го уволняваше, ами го унижаваше със съдебен процес по обвинения в злоупотреби.
Катул беше патрон на обвиняемия и се налагаше лично да защитава Вибий в съда. Само на първия ден обвинението извади такива смразяващи доказателства, че той се оказа с вързани ръце. Време беше да се настоява пред Катон, да му се напомни каква голяма стойност имат отношенията между патрона и клиента.
— Скъпи Катоне — увещаваше го Катул след края на съдебното заседание, — трябва да спреш. Разбирам, че бедният Вибий не е бил стриктен, колкото навярно се е изисквало от него, но той е един от нас. Можеш да уволниш всички счетоводители и архивари, но, моля те, остави бедния Вибий! Давам ти тържествено думата си на бивш консул и бивш цензор, че отсега нататък Вибий няма да направи и най-малката грешка. Просто оттегли този ужасен иск! Дай му шанс на човека!
Катул говореше тихо, за да не чуят другите, но Катон така се разкрещя, че всички на площада се заковаха на място и наостриха уши.
— Квинт Лутаций, трябва да се срамуваш от себе си! — викаше той. — Как можеш да бъдеш толкова сляп за собственото си положение, как можеш да имаш наглостта да ми напомняш, че си бил консул и цензор, когато се опитваш да ме отклониш от законния ми дълг? Е, нека аз ти кажа, че аз няма да се срамувам, ако се наложи да накарам приставите да те изхвърлят от съда. А те ще трябва да те изхвърлят, защото ти се опитваш да попречиш на римското правораздаване!