— Остава Антоний Хибрида — напомни му Ахенобарб.
Бибул сви устни.
— Ако изберем Хибрида — лош човек, но толкова инертен, че няма да стори зло на държавата, — ще трябва да се съгласим и с Цицерон.
Настъпи гробно мълчание, нарушено най-сетне от Катул:
— Излиза, че истинската дилема е кой от тези двама неприятни типове е по-добрата алтернатива? Какво предпочитат добрите люде: Катилина и Крас да дърпат конците в сянка или да търпим провинциалиста Цицерон?
— По-добре Цицерон — отговори му Хортензий.
— Цицерон — съгласи се Бибул.
— Цицерон — съгласи се и Ахенобарб.
Най-накрая Катон отстъпи:
— Цицерон.
— Много добре — заключи Катул. — Нека бъде Цицерон. Един човек, тръгнал от никъде, да стане римски консул! Пфу!
Те се разделиха и всеки се залови за работа. В продължение на месец не си дадоха миг почивка. За съжаление на Катул личеше си, че не той, а Катон, макар да бе едва на трийсет години, се ползва с най-голям авторитет. Голямата война за хазната, както и прибирането в хазната на всички възнаграждения от времето на проскрибциите, бяха създали изключително впечатление сред богаташите от първата класа, изстрадали най-много при Сула. Катон беше героят на конническото съсловие и ако Катон би гласувал за Цицерон и Хибрида, значи и всеки конник извън първите осемнайсет центурии ще стори същото!
В резултат на всичко това за първи консул беше избран Марк Тулий Цицерон, а за втори — Гай Антоний Хибрида. Цицерон не можеше да си намери място от радост, без да разбере, че победата му се дължи на обстоятелства, нямащи никаква връзка с неговите способности, заслуги и популярност. Ако сред кандидатите не беше Катилина, той никога нямаше да стане консул. Но тъй като не се намираше кой да му го каже, новият първенец се пъчеше като петел на Форума. Ех, каква славна година! Първи консул, при това от първи път, освен това му се беше родило момче, а четиринайсетгодишната Тулия беше официално сгодена за богатия благородник Гай Калпурний Пизон Фруги. Дори Теренция се държеше любезно с него!
Когато Луций Декумий разбра за намеренията на действащите консули Луций Цезар и Марций Фигул да забранят със закон колегиите по кръстопътищата, той изпадна едновременно в паника и бяс и незабавно отиде да говори с патрона си Цезар.
— Това — задъхваше се от злоба той — не е честно! Кога сме правили нещо лошо? Всеки да си гледа работата!
Изказване, което поставяше Цезар пред дилема, защото той много добре знаеше обстоятелствата, довели до предлагането на подобен закон.
Събитията водеха началото си от управлението на консула Гай Пизон три години по-рано. Тогава един от народните трибуни беше Гай Манилий, човек на Помпей. Преди него Авъл Габиний трябваше да уреди за Помпей върховното командване в борбата срещу пиратите; на Гай Манилий обаче се падаше тежката задача да осигури командването във войната срещу източните царе. От известна гледна точка това беше по-лесна задача заради блестящите успехи на Помпей срещу пиратите, но, от друга страна, нещата се усложняваха именно от тези успехи: всички онези, които по принцип не се примиряваха със специалните поръчения, разбираха, че Помпей е човек с изключителни способности, който може да използва поредното специално поръчение, за да се обяви за диктатор след завръщането си от изток. И понеже Гай Пизон беше единственият консул в града, Манилий можеше да е сигурен в упоритата съпротива на управляващите в сената.
На пръв поглед законопроектът на Манилий изглеждаше безобиден, пък и нямаше никаква пряка връзка с амбициите на Помпей. Манилий просто искаше от плебейското събрание да разпредели освободените роби в Рим по равно из всичките трийсет и пет градски и селски триби, вместо да пълнят единствено две от тях — Есквилина и Субурана. Но никой не му повярва. Предложението на Манилий пряко засягаше интересите на сенаторите и богатите конници, тъй като те едновременно бяха хората с най-много роби и с най-много клиенти освободени роби.
Човек, който не познава политическия живот в Рим, може да реши, че ограниченият брой на гражданите освободени роби не би могъл да повлияе съществено върху състава на трибите. Ако тревогата беше, че освободените роби представляват голяма обществена група, то тя изглеждаше безпочвена: в римското общество за бедняк се смяташе човек, който не притежава нито един роб, а огромното мнозинство от римляните съзнателно бягаха от обвинението в беднотия и си подсигуряваха поне по един. Оттам би следвало, че разпределението на освободените роби, които така или иначе не бяха много на брой, из трийсет и петте триби няма да наклони везните в ущърб на висшите слоеве. Но случаят далеч не беше такъв.