— Тогава какво ще направиш, за да ги спреш? — попита настойчиво старецът.
— Естествено, че ще опитам да направя нещо, татенце, но се съмнявам, че имам много възможности. Знаех си, че ще дойдеш да ме видиш, затова вече разговарях с братовчеда Луций. Двамата с Марций Фигул са твърдо решени. С малки изключения смятат да забранят всички колегии, общини и сдружения в Рим.
— И кои са тези изключения? — искаше да знае Луций Декумий.
— Религиозни общини като евреите. Законните погребални сдружения. Колегиите на държавните служители. Търговските гилдии. Това е всичко.
— Но ние сме религиозно братство!
— Не и достатъчно религиозно според братовчеда Луций Цезар. Евреите не пият и не клюкарстват в синагогите си, а братята Салии, Луперции и Арвали много рядко се събират. Колегиите на кръстопътищата разполагат със собствени помещения, в които всеки мъж е добре дошъл, дори да е роб или освобожденец. Това ги превръща в потенциална заплаха, така обясняват консулите.
— И тогава кой ще се грижи за ларите и олтарите им?
— Градският претор и едилите.
— Те и така си имат достатъчно задължения!
— Съгласен съм, татенце. Опитах се да го кажа на братовчед си, но той не ще и да чуе.
— Не можеш ли ти да ни помогнеш, Цезаре? Кажи честно!
— Ще гласувам против проекта и ще се опитам да убеди възможно най-много хора да сторят като мен. Колкото и странно да изглежда, сред добрите люде има мнозина, които са против закона — колегиите на кръстопътя са стара традиция, затова тяхното събаряне нарушава римските нрави. Катон вече се е разкрещял в този смисъл, но с него или без него законът ще мине.
— Тогава ще трябва да затворим врати.
— Е, не е необходимо — усмихна се Цезар.
— Знаех си аз, че няма да ме изоставиш! Какво ще правим?
— Със сигурност ти ще изгубиш официалното си положение, но това само ще ти наложи някои финансови разходи и ограничения. Предлагам да си отвориш кръчма и да станеш неин съдържател.
— Не мога, Цезаре. Старият Росций ще се оплаче на градския претор — купували сме си вино от него още от както бях момче.
— Тогава ще предложиш на Росций кръчмата на концесия. Ако вие затворите, татенце, и той ще изгуби огромни пари.
— Дали всички колегии ще могат да сторят същото?
— Имаш предвид другите колегии в Рим?
— Да.
— Не виждам защо да не могат. И все пак благодарение на определени дейности, които няма да назовавам, вие представлявате богата колегия. Консулите са убедени, че ако колегиите бъдат принудени да плащат наеми, ще затворят врати. И ти ще трябва да плащаш на майка ми, татенце. Тя е делова жена, няма да те остави. Може би на теб ще ти направим отстъпка, но какво ще правят другите? — Цезар вдигна рамене. — Съмнявам се, че изконсумираното вино ще компенсира разходите.
Луций Декумий сбърчи вежди и дълбоко се замисли.
— Консулите знаят ли от какво живеем, а, Цезаре?
— Ако аз не съм им казал, а аз не съм, не виждам кой друг би могъл.
— Тогава няма проблем! — успокои се Луций Декумий. — Ние сме в охранителния занаят — потри той доволно ръце. — А пък никой не може да ни забрани да се грижим за кръстовището. Няма да оставим ларите да се разбунтуват, ами… Ще свикам събрание на пазителите — ще се справим, паунчето ми!
— Това е целта, татенце!
Луций Декумий си излезе ухилен до уши.
През есента над Апенините се изляха много дъждове и Тибър излезе от бреговете си по протежение на триста километра. От векове в Рим не си спомняха подобно бедствие. Само седемте хълма се виждаха над водата: Форум Романум, Велабрум, Големият цирк, Форумите Боарий и Холиторий, цялата Вия Сакра до Сервиевите стени и манифактурите на Вик Фабриции се изгубиха в реката. Канализацията изхвърли цялото си съдържание по улиците, сградите с по-неустойчиви основи се срутиха, рядко населените височини на Квиринала, Виминала и Авентина се превърнаха в бежански лагери; възникнаха епидемии от заразни болести. За голямо удивление оцеля античният Дървен мост, може би защото беше най-надолу по течението, докато Фабрициевият мост между Фламиниевия цирк и остров Тибър беше отнесен. И понеже тази година изборите вече бяха минали, най-сериозният представител на фамилията Луций Фабриций тържествено обеща, че на другата година ще се кандидатира за народен трибун. Грижата за мостовете и важните пътища в Рим се полагаше на народните трибуни, а Фабриций нямаше да позволи на друг да построи наново това, което той смяташе за семейна собственост! Мостът се казваше Фабрициев и такъв щеше да остане.