Муция Терция. Вдовицата на Гай Марий Младши, понастоящем съпруга на Помпей Велики. Майка на Помпеевите деца: две момчета, момиче. Защо Цезар никога не я беше приближавал? Може би защото изпитваше към нея горе-долу същите чувства, както и към съпругата на Бибул — Домиция; самата мисъл да сложи рога на Помпей му се струваше толкова сладка и изкусителна, че вечно я отлагаше за по-късно. Вярно, че Домиция (братовчедка на Катоновия зет Ахенобарб) вече беше свършен факт, нищо че Бибул още не знаеше. Но щеше да научи, когато му дойде времето! Колко забавно! Но дали Цезар искаше да ядоса Помпей по начин, който със сигурност нямаше да му се понрави? Може би някой ден щеше да има нужда от Помпей, както и Помпей се случваше да има нужда от него. Колко жалко. От всички жени в списъка си Цезар най-много копнееше по Муция. Освен това от години знаеше, че и тя го желае. Но… дали си струваше? Навярно не. Цезар изпитваше горчиво съжаление, но най-накрая изтри името на Муция Терция от списъка си.
Което се оказа правилно. Годината привършваше, когато Лабиен се вдигна от имението си в Пицен и се премести в скромната къща, която наскоро си беше купил на Палатинския хълм — в по-скромния и не чак толкова представителен квартал, наречен Паладий. Още на другия ден се разходи из града и навести Цезар в дома на Аврелия — достатъчно късно, за да не си помислят, че Цезар му е патрон.
— Но нека не говорим тук, Тит Лабиен — посрещна го Цезар и го избута назад към вратата. — Имам си една друга квартира надолу по улицата.
— Тук е много уютно — отбеляза Лабиен, след като седна на удобния стол до масата с разреденото вино.
— Във всеки случай много по-тихо от къщата ми — обясни Цезар. Нарочно не седна зад писалището: не искаше да създава впечатлението, че двамата са се събрали само по работа. — Много ми е любопитно — рече той — защо Помпей не те запази за по-следващата година.
— Защото не очакваше да се задържи толкова дълго на изток — отговори гостът. — Не знаеше, че се налага да остане в Сирия да урежда еврейските проблеми, затова се надяваше да се прибере идната пролет. Мислех, че го е споменал в писмото си?
Значи Лабиен е бил предупреден за писмото. Цезар широко се усмихна.
— Познаваш го не по-зле от мен, Лабиене. Поиска да ти съдействам, разправи ми и за проблемите с евреите. Това, което обаче е забравил да спомене, е, че е имал намерение да се прибере доста по-скоро, отколкото е възможно.
В черните очи на пиценеца нещо проблесна.
— Е, това е, друга причина няма. Вместо да се изявя като най-великия народен трибун от години, ще трябва да се боря за това Великият да присъства с триумфални одежди на игрите.
— С или без червен грим на лицето?
Лабиен се засмя.
— Знаеш що за човек е Великият, Цезаре! Той няма да си сложи грим дори по време на самото шествие.
Цезар започваше по-добре да разбира положението.
— Ти клиент ли си на Великия?
— О, да. Има ли човек в Пицен, който да не е?
— И все пак не замина с него на изток.
— Той дори не искаше да използва Афраний и Петрей, когато воюваше с пиратите, нищо че успя да ги включи в дългия списък на легатите си за войната срещу царете заедно с Лолий Паликан и Авъл Габиний. Как да ти обясня, аз нямам сенаторски ценз, затова не можех да се кандидатирам за квестор. Единственият начин бедняк като мен да влезе в сената е да стане народен трибун, а след това да събере достатъчно пари, че при следващото преброяване цензорите да не го изхвърлят.
— Винаги съм си мислил, че Великият е щедър. Не ти ли е предложил помощ?
— Той пази щедростта си само за онези, които ще сторят велики подвизи за него. Може да се каже, че според първоначалния план можех да се надявам на подобна чест.