— А това да му гласуваш триумфалните одежди не представлява висока чест?
— Именно.
Цезар въздъхна и протегна крака.
— Доколкото разбирам — заключи той, — искаш да оставиш името си в аналите.
— Да.
— Доста време мина, откакто служихме като младши трибуни при Вация Исаврик. Съжалявам, че годините не те пожалиха. За нещастие моето финансово положение не ми позволява да ти дам заем, а и разбирам, че не бих могъл да ти бъда патрон. И все пак, Тит Лабиен, след четири години ще бъда консул, което означава, че след пет години ще управлявам някоя провинция. Нямам намерение да бъда миролюбивият управител на мирна провинция. Където и да отида, ще се води война, затова ще ми трябват способни хора за легати. Особено ще се нуждая от висш легат с пропреторски статут, който ще е способен да ръководи военни операции вместо мен. Спомням си, че имаш интерес към военното изкуство. Затова още сега съм склонен да сключим сделка. Най-напред, че ще намеря с какво да се запомни службата ти като народен трибун. И второ, когато отида да управлявам някоя провинция в качеството си на проконсул, ти ще дойдеш с мен като главен легат с пропреторски статут.
Лабиен се развълнува.
— Каквото си спомням за теб, Цезаре, все е свързано с войната. Колко странно! Муция винаги е казвала, че не бива да те изпускаме от очи. Говореше за теб, доколкото си спомням, с повече уважение, отколкото някога е говорила за Великия.
— Кой, Муция?
В черните очи на Лабиен не се четеше нищо.
— Именно.
— Бре, бре! И кой, освен теб го знае? — попита Цезар.
— Никой, надявам се.
— Той не я ли заключва в крепостта, докато отсъства? Така правеше навремето.
— Тя вече не е дете… Ако изобщо някога е била. И тя е като мен, имала е труден живот. Човек много научава от трудностите в живота. Все ще се оправим.
— Следващия път, когато я видиш, кажи й, че няма да издам тайната й — усмихна се Цезар. — Ако Великият разбере, няма да можеш да разчиташ на помощ от него. Още ли те интересува предложението ми?
— Разбира се.
Лабиен си тръгна, а Цезар остана още дълго време на стола. Муция Терция си имаше любовник, при това не й се беше наложило да го търси вън от Пицен. Какъв необикновен избор! Цезар трудно си представяше мъже, по-различни по характер от младия Марий, Помпей и Тит Лабиен. Жената търсеше разнообразие. Дали Лабиен й се нравеше повече от другите двама, или беше просто временно увлечение?
Във всеки случай беше сигурно, че Помпей ще разбере. Любовниците можеха да се заблуждават, че никой не знае за тях, но ако продължаваха своята любовна история в сърцето на Пицен, все щеше да се разчуе. Ако се съдеше по писмото на Помпей, още не знаеше, но това нямаше да продължи дълго. И тогава Тит Лабиен щеше да изгуби всичко, което Помпей някога му е дал, нищо че така и така не очакваше много от него. Може пък да е станал любовник на Муция именно, за да си отмъсти за провалените надежди? Нищо чудно.
Но това едва ли имаше някакво значение. Цезар трябваше да мисли за друго — как да превърне за Лабиен предстоящата година в пътека на славата. Не беше невъзможно, но щеше да се окаже трудно. Градът сякаш тънеше в политическа леност, а куриатните магистрати не вдъхваха никакви надежди. Ако нещо можеше да подпали искри, това щеше да е някой ужасяващо радикален поземлен закон, който да предложи и последното парче от държавната земя на Рим да бъде раздадена на бедните… А такъв закон нямаше да зарадва Помпей. Той имаше нужда от държавна земя, за да я раздаде на войниците си.
Щом новите народни трибуни влязоха в длъжност — на десетия ден от декември, станаха очевидни различията помежду им. Цецилий Руф има наглостта да поиска от плебейското събрание да разреши на изпадналите в немилост Публий Сула и Публий Автроний да се явят отново на консулските избори; нищо чудно, че и деветте колеги на Цецилий гласуваха против. Нищо чудно, че събранието се съгласи с искането на Лабиен Помпей цял живот да се явява на градските игри с триумфални одежди.
Голямата изненада дойде от страна на Публий Сервилий Рул, който пожела всяко парче държавна земя на територията на Италия и провинциите да бъде раздадено на бедните. Сякаш изведнъж духът на Гракхите възкръсваше! С един замах Рул разпали полуизгасналите въглени.
— Ако Рул успее, докато се върне Великият, няма да остане държавна земя за легионите му — тревожеше се Лабиен.
— Да, но Рул забрави да спомене този факт — отговори му Цезар. — След като сам предпочете да представи законопроекта си най-напред в сената, допусна голяма грешка, че не спомена войниците на Великия.