— Защо да ги споменава, след като всеки знае?
— Истина е. Но ако има нещо, което всеки човек с положение мрази, това са поземлените реформи. Държавната земя е свещена. Твърде много сенаторски фамилии с твърде голямо влияние наемат държавните земи и правят големи пари от тях. Да се предложи част от държавната земя на войската е само по себе си зло, но да поискаш цялата да бъде разпределена между бедните, това е проклятие към боговете! Ако Рул просто беше споменал, че това, което вече не принадлежи на Рим, не може да бъде дадено тепърва на войската, току-виж получил подкрепа от най-неочаквани места. Но така както представи нещата, законопроектът няма шанс.
— Ти ще гласуваш ли против? — попита Лабиен.
— Не, не и аз! Ще застана изцяло зад него — ухили се Цезар. — Ако аз подкрепя законопроекта, мнозина от колебаещите се ще се наредят на противната страна. Цицерон е най-типичният пример в това отношение. Как беше кръстил той хората като Рул? „Популари“, защото са склонни повече да мислят за народа, отколкото за сената. Името ми харесва, ще се опитам да си спечеля име на „популар“.
— Да, но ще разсърдиш Великия, ако говориш в полза на закона.
— Не и ако прочете писмото, което ще му пратя заедно с копие от речта си. Великият не е вчерашен.
Лабиен обаче не беше доволен.
— Всичко това ще отнеме време, Цезаре, а аз нямам никакво участие в цялата история. Какво ще правя аз?
— Вече уреди на Великия триумфалните одежди за цял живот, не ти остава друго, освен да чакаш суматохата около Рул да се успокои. А това скоро ще стане. Запомни, че който се смее последен, най-добре се смее.
— Ти имаш нещо наум.
— Нямам — призна си Цезар.
— Е, хайде де!
Цезар се усмихна.
— Бъди спокоен, Лабиене, все нещо ще ми хрумне. Винаги ми е хрумвало.
Когато се прибра у дома си, Цезар потърси най-напред майка си. Тя си беше направила малък личен кабинет в една от стаите, където Помпея никога не я безпокоеше; свекърва й може би не я плашеше чак толкова, но любовта на Аврелия към сметките и числата държеше снахата достатъчно далеч. Освен това беше по-мъдро големият кабинет да бъде оставен на Помпея (Цезар така или иначе използваше другото си жилище за работа). Доволна от просторните си покои, Помпея по-рядко безпокоеше Аврелия. Сега, докато минаваше покрай таблиния, Цезар чу смях и женски гласове.
— Кой е с нея? — попита той и седна на стола срещу писалището на майка си.
Стаичката беше толкова малка, че по-едър мъж от Цезар не би могъл да се пъхне в малката ниша, оставена за стола. Аврелия обаче знаеше как да подреди и толкова ограничено пространство; рафтовете със свитъците стояха на известно разстояние от главата й, така че да не се удари при сядане и ставане, а в далечните ъгли на писалищната маса имаше няколко етажерки за документи.
— Кой е с нея? — настоя Цезар, след като Аврелия не отговори веднага.
Тя остави писеца, вдигна поглед и въздъхна.
— Няколко глупачки.
— За това не ще и питане. Глупост глупост привлича. Но кои са сега?
— Двете Клодии и Фулвия.
— Охо! Помпея вероятно се среща с чужди мъже, майко?
— Със сигурност не. Не й позволявам да приема мъже у дома, а когато излиза, винаги пращам с нея Поликсена. Поликсена е моя робиня, не могат да я подкупят или сплашат. Разбира се, Помпея взима със себе си глупавата си дъщеря, но и двете заедно не могат да излязат наглава с Поликсена.
Цезар изглеждаше доста уморен, преценяваше майка му. Беше прекарал цяла година като председател на съда по убийствата и през ръцете му бяха минали много дела. Той обаче се справяше и вече дори му се носеше славата на перфектен правист. Другите съдии имаха навика да отлагат делата и да си правят безкрайни почивки, но не и Цезар. Естествено Аврелия знаеше, че синът й дължи пари, знаеше и каква е общата сума; но с времето се беше научила, че разговори за пари винаги създават напрежение между двамата. Затова, макар да изгаряше от любопитство, стоеше прехапала устни и мълчеше. Цезар изглеждаше твърде безразличен към съдбата си, при условие че не можеше да спази сроковете и лихвите растяха. Нещо му подсказваше, че рано или късно пари ще се намерят, но Аврелия от опит знаеше, че ако се лепне на човек, призракът на парите може да изсмуче силите и на най-жизнеспособните. А че призракът вече се беше залепил за Цезар, в това Аврелия беше убедена.