— Свещената кола, с която изнасяме своите мъртъвци, лесно минава по страничните рампи. Весталките използват едната, върховният понтифекс — другата. Но никой не знае кой е използвал централната рампа и с каква цел. Може би оттук е минавала траурната кола на върховния господар, но не съм сигурна. Това си остава загадка — обясняваше Лициния.
— Все някъде трябва да има запазен отговор — отвърна Цезар. Наблюдаваше весталката с искрено удивление. — А сега накъде?
— Която част сам избереш, господарю.
— Нека тогава видим вашата половина.
Крилото, което подслоняваше весталките, изпълняваше и други функции, както си пролича от пръв поглед. Цезар се озова в Г-образна стая, около петнайсет метра в дългата си част. В обичайния римски дом това помещение щеше да играе ролята на атрий или приемна стая, но тук беше работното място на весталките, които бяха пазителки на всички римски завещания. Стаята беше подредена възможно най-практично, като стените се губеха зад стигащите до високия таван рафтове за свитъци, а пред тях бяха наредени маси, ниски и високи столове, стълби, както и множество стативи, от които висяха големи листа пергамент, грижливо съшити от по-малки парчета.
— Тук приемаме за съхранение завещанията — посочи главната весталка външната врата на стаята, през която влизаха всички онези, решили да оставят завещанието си в атрия на весталките. — Както виждаш, най-външната част е отделена със стена. Искаш ли да погледнеш зад нея, господарю?
— Благодаря, познавам добре мястото — рече Цезар, който беше изпълнител на не едно завещание.
— Днес, разбира се, е празник и вратите са заключени. Но утре ще имаме много работа.
— А в тази част от стаята се пазят самите завещания.
— Ами, не! Това са само каталозите, господарю.
— Каталози?
— Да, освен че пазим всяко завещание, пазим и неговия пълен опис: име на автора на завещанието, триба, адрес, възраст при оставяне на завещанието и така нататък. Когато завещанието бъде изпълнено, то ни напуска, но описът си остава. Тях не изхвърляме никога.
— Значи всички тези свитъци представляват само описи?
— Да.
— Ами онези там? — Цезар се разходи до един от стативите с провесените листа.
— Това са нашите планове, наръчник с инструкции как да намерим каквото ни трябва. Има записано всичко: кое име към коя триба принадлежи или пък списък на всички градове по света, или пък карти на складовете… На някои от пергаментите стои пълен списък на римските граждани.
На въпросния статив имаше шест пергаментови листа, широки шейсет сантиметра и дълги метър и половина. Всеки лист беше изписан от двете страни с ясен и четлив почерк върху дебело очертани редове. Цезар не се сещаше да е виждал по-добре изписан документ дори при гръцките писари. Огледа стаята и преброи общо трийсет статива.
— Има доста повече списъци, отколкото ти изброи.
— Да, господарю. Водим всякакви архиви, това е в наш интерес. Първата Емилия, която е станала весталка, била достатъчно мъдра да разбере, че всекидневните ни задължения, като това да поддържаме вечния огън или да си носим вода от кладенеца — тогава сме я носили от извора на Егерия, доста по-далеч от Ютурна — не са достатъчни, за да пазят мислите ни заети от непочтени намерения, а обетите ни — чисти и неопетнени. Били сме пазителки на завещанията още от времето, когато всички весталки са били царски дъщери, но откакто Емилия е влязла в този дом, сме разпрострели дейността си и сме се превърнали в архив.
— Значи имам пред себе си истинско съкровище от сведения за миналото?
— Да, господарю.
— Колко завещания имате на съхранение?
— Около милион.
— И всички са описани тук — Цезар посочи натъпканите с рафтове стени.