— Така е — съгласи се Цезар.
От работните помещения (където, както отбеляза Цезар, две весталки пак си бяха намерили занимание, нищо че беше празник) върховният понтифекс беше отведен в жилищната част. Условията бяха достатъчно добри, за да компенсират необичайния начин на живот на девойките. Изненада се от трапезарията, където имаше голяма маса със столове край нея — като на село.
— Не приемате ли мъже на вечеря? — заинтересува се Цезар.
Лициния го изгледа изплашено.
— Не и в нашия дом, господарю! Ти си единственият мъж, който има право да влиза тук.
— Ами ако ви дотрябва лекар или дърводелец?
— Има добри лекарки — жени, а и всякакви занаятчии от женски пол. Римляните не страдат от предразсъдъци, дали жените могат да упражняват занаяти.
— Толкова неща не знам, хем съм бил понтифекс вече десет години — поклати глава Цезар.
— Е, ти не беше в Рим, когато ни съдиха — отбеляза Лициния. — Тогава целият град научи как живеем и какво можем да си позволим. Но при нормални обстоятелства само върховният понтифекс се грижи за нас. Разбира се, роднини и приятели също.
— Така е. Последната Юлия в колегията беше Юлия Страбон, а тя умря доста отдавна. Много ли са весталките, които умират млади, Лициния?
— Напоследък се случва рядко, но мисля, че преди да ни прокарат вода, смъртните случаи са били чести. Искаш ли да погледнеш баните и клозетите? Ахенобарб беше на мнение, че всеки трябва да води хигиеничен живот, затова осигури вода и за слугите.
— Забележителен човек — възхищаваше се Цезар. — Колко го ненавиждаха, че е променил законите. И задето стана върховен понтифекс след всенародни избори! Гай Марий ми е разказвал за десетките вицове за мраморни клозети, които се появили след преустройването на Държавния дом от Ахенобарб.
Цезар не настояваше, но Лициния все пак го заведе да види спалните помещения.
— Метел Пий Понтифекс Максимус даде идеята, след като се завърна от Испания. Виждаш ли? — попита тя, докато двамата прекосяваха собствената й спалня и продължиха по коридора към останалите стаички. — Може да се мине само през моята стая. Навремето всички стаи имаха врати към коридора, но Метел Пий Понтифекс Максимус зазида останалите. Твърдеше, че трябва да се пазим от злите езици.
Цезар прехапа устни и нищо не каза; двамата се върнаха обратно в работната част. Цезар отново се върна на въпроса със завещанията, който изключително силно го развълнува.
— Цифрите направо ме смаяха — призна си той, — но сега си давам сметка, че не е трябвало. Цял живот съм прекарал в Субура и сега се сещам колко често съм ставал свидетел на подобна гледка: римски пролетарий, който притежава само един роб, отива тържествено да остави завещанието си в атрия на весталките. Няма какво да завещае, освен някоя брошка, два-три стола, маса, някоя безценна печка и самия роб. Но се е натъкмил с тога и си е закачил пшеничен филиз да се знае, че е римски гражданин, горд като самия Тарквиний. Не може да гласува в центуриатните комиции, гласът му няма никакво значение в трибутните, но има право да служи в легионите и да има завещание.
— Пропусна да споменеш, господарю, колко пъти подобни хора идват, придружени от теб, техния патрон — похвали го Лициния. — Не ни е убягнало кои римски патрони намират време за това и кои пращат някой освободен роб да придружи клиента им.
— И кои идват лично?
— Ти и Марк Крас идвате винаги. Катон също, както и Ахенобарбите. От останалите почти никой.
— Не се изненадвам!
Време беше да смени темата. Цезар нарочно заговори високо, та да го чуят и останалите облечени в бяло девойки, които сега се занимаваха със свитъците.
— Вие работите много усърдно. Аз съм оставял при вас множество завещания, също толкова и съм изисквал обратно. Трябваше и сам да се досетя, но ето че чак днес разбрах каква непосилна задача е грижата за завещанията на римляните. Вие ще бъдете похвалени.
Главната весталка много се зарадва на обещанието, изведе го отново в преддверието с рампите и му подаде ключовете към неговата част от къщата.
Великолепно!
Атрият отново имаше формата на буквата „Г“ и беше точно копие на този при весталките — петнайсет метра в дългата си част. Предишните обитатели на дома не бяха пестили пари за разкош — като се почне от величествените фрески, мине се през позлатените мебели и се стигне до предметите на изкуството. Подът беше с мозайка, по гипсовия таван се редуваха стилизирани рози и медени питки, колони, вградени в стените, бяха от оцветен мрамор, единствената подпорна колона също беше облицована в цветен мрамор.