Но най-напред беше редно да посети Регията и служебните помещения на върховния понтифекс.
Регията вероятно беше най-старата сграда на Форума, защото се твърдеше, че служела за дворец на Нума Помпилий, втория римски цар. В нея не се допускаха други жреци, освен върховния понтифекс и рекс сакрорум, нищо че весталките помагаха на върховния понтифекс, когато принасяше жертва на Опс, а в деня, когато рекс сакрорум жертваше своя овен, при почистването го обслужваха постоянните му помощници.
Когато Цезар влезе в античната постройка, от вълнение настръхна. В годините на републиката Регията беше построявана поне два пъти наново — заради земетресения. Но винаги се следваха старите основи и винаги за градежа се използваха едни и същи каменни блокове. Не, мислеше Цезар, Регията никога не е била дворец. Беше твърде малка, а и нямаше нито един прозорец, формата й със сигурност не беше случайна — беше толкова необичайна, че по всяка вероятност е изпълнявала някакви ритуални изисквания. Представляваше четириъгълник — подобен на онези, които гърците наричаха трапец, но дори без две успоредни стени. Какъв ли смисъл е изпълвало това ъгловато помещение в очите на хората, живели тук преди векове? Регията не гледаше в нито една посока на света, най-малкото, защото трудно можеше да се определи основната фасада. Може би това беше скритата цел. Ако светилището не гледа в нито една посока, няма опасност да обиди този или онзи бог. Да, това е било храм, Цезар не се и съмняваше. Тук цар Нума Помпилий е извършвал ритуалите около детинството на Рим.
Пред най-късата стена стоеше олтар: олтарът на Опс, божество без лице, без ясно присъствие и без пол (в интерес на граматиката все пак се приемаше, че е от женски род), което направляваше силите, от които зависеше дали римската хазна и римските стомаси ще са пълни. На покрива, в отсрещния край, имаше дупка, под дупката се оформяше нещо като миниатюрно дворче и там растяха две лаврови дръвчета, тънки и лишени в долната си част от клони: едва в горния си край, където слънчевите лъчи ги огряваха, двете дръвчета се разклоняваха и разлистваха. Дворчето не беше напълно затворено откъм сградата — строителят се бе задоволил да издигне каменна ограда до височината на кръста. Между каменната ограда и отсрещната стена стояха наредени в четири редици двайсет и четири марсови щита, а в ъгъла, обърнат към Вия Сакра, имаше двайсет и четири марсови копия.
Беше съвсем уместно Цезар да стопанисва това място. Все пак той беше Юлий, наследник на Марс. Цезар прочете кратка молива към бога на войната и внимателно разтвори мекото кожено покривало, което криеше първия ред щитове. Дъхът му секна. Двайсет и три от щитовете бяха просто копия. Но един представляваше истинският щит, който навремето паднал от небето, след като Нума Помпилий помолил Юпитер да го закриля от враговете. Копията обаче били направени още тогава и никой, освен самия Нума Помпилий не могъл да знае кой точно щит е пратен от боговете. Царят нарочно постъпил така, разправя легендата, за да обърка възможни крадци; защото само истинският щит носел със себе си истинска магия. Други подобни щитове вече не съществували, можели да се видят само по стенописите в Крит или Пелопонес. Щитовете бяха високи почти колкото човешки бой и имаха формата на две огромни сълзи, слели се наполовина. Бяха изработени от изящно изваяни дървени дъски, върху които бяха опънати кравешки кожи на черни и бели петна. Щитовете все още бяха в добро състояние, навярно защото ги изваждаха на чист въздух по два пъти всяка година — през март и през октомври, когато патрицианските жреци, наречени салии, изпълняваха своя боен танц по градските улици, за да ознаменуват началото и края на сезона за водене на война. Ето, че днес това бяха неговите щитове и неговите копия. Досега Цезар не бе имал случай да ги види отблизо, защото когато беше на възраст да стане един от салиите, изпълняваше длъжността на фламен Диалис.