Помещението беше доста мръсно и занемарено. Цезар трябваше да попита Луций Клавдий Рекс Сакрорум защо помощниците му не си вършат работата. Въпреки дупката в покрива из Регията вонеше на засъхнала кръв, а подът беше застлан с миши изпражнения. Това, че свещените щитове не бяха пострадали, беше чудо. Би трябвало плъховете да са изяли кожените им обвивки още преди векове. Колекцията от кожени свитъци, подредени край най-дългата стена, не се радваше на такъв късмет, но няколкото дузини каменни плочки, подредени встрани, щяха да изтъпят и най-острите зъби. Е, сега му беше времето Цезар да поправи унищоженото от времето и гризачите!
— Предполагам — рече той на Аврелия, — че не мога да пусна в Регията някое кученце или двойка котки с котенца. Това сигурно ще е против религиозните закони. Как да се отърва тогава от плъховете?
— Бих казала, че тяхното присъствие в Регията противоречи на религиозните закони не по-малко от присъствието на някое куче или котка — отговори Аврелия. — И все пак разбирам какво имаш предвид. Няма да е трудно, Цезаре. Двете стари жени, които поддържат обществената тоалетна при стария ни дом в Субура, ще ми кажат кой им прави капаните за мишки. Човекът е доста изобретателен. Прави малка продълговата кутийка с вратичка в единия край. Вратичката е закачена за везна, а везната е вързана с връв с парченце сирене, забодено на кука в дъното на кутийката. Когато плъхът се опита да издърпа сиренето, вратичката се откача от везната и се затваря зад него. Работата е там, че човекът, който ще изпразва капаните на сутринта, не бива да се страхува от плъхове. Ако се страхува, те просто ще избягат.
— Майко, ти от всичко разбираш! Мога ли да оставя на теб да ми купиш няколко капана?
— Разбира се — обеща тя.
— В твоята инсула никога не е имало плъхове.
— Знаеш много добре, че добрият Луций Декумий никога не се движеше без куче.
— Зная също така, че всяко куче се казва Фидо.
— И че всеки Фидо е бил изключителен ловец на плъхове.
— Забелязвам, че весталките предпочитат котки.
— Защото са много ловки животни, стига да са женски. — Аврелия го изгледа леко иронично. — Човек може да разбере защо девойките не пазят котараци, но пък и добрите ловци са женските. За разлика от кучетата. Котките правят големи поразии, оплака се Лициния, но тя е изключително строга, нищо че децата протестират. Малките котенца задължително се давят.
— А Юния и Квинктилия реват та се късат.
— Ние всички трябва да свикнем с мисълта за смъртта — настоя Аврелия. — А също така да знаем, че не можем да получим всичко, което искаме.
Цезар смени темата:
— Успях да спася около двайсет свитъка заедно с калъфите. И тях малко са ги нагризали, но като цяло са в добро състояние. Изглежда, че предшествениците ми са подменяли старите калъфи с нови, щом плъховете ги унищожат. Според мен щеше да е по-разумно просто да се прогонят плъховете. На първо време ще прехвърля документите тук, в кабинета си. Искам да ги разчета и опиша.
— Това някакви архиви ли са, Цезаре?
— Да, но не от републикански времена. Водят началото си от най-ранните царе.
— Аха! Разбирам защо толкова те интересуват. Винаги си имал влечение към старите закони и архивите. Но можеш ли да ги разчетеш? Сигурно са неразбираеми.
— Не, написани са на правилен латински, подобен на онзи отпреди триста години. Освен това са записани на пергамент. Предполагам, че някой от тогавашните върховни понтифекси е разшифровал оригиналите и им е направил копия. Намерих и няколко каменни плочки, изписани в същия стил като стелата в кладенеца на Лапис Нигер. Езикът е толкова архаичен, че дори не прилича на латински. Предполагам, че е някакъв предшественик на латинския, нещо като езика, на който салиите пеят своята песен. Но ще разчета и тях, не се бой!
Аврелия го изгледа мило, но донякъде и строго.
— Надявам се, Цезаре, че между две религиозни и исторически проучвания ще се сетиш, че тази година ще се кандидатираш за претор. Вярно е, че трябва да изпълняваш задълженията си на върховен понтифекс, но не можеш да пренебрегваш кариерата си на Форума.
Нищо нямаше да забрави, пък и предизборната му кампания не можеше да пострада. Цезар отделяше на ръкописите своите нощи и скоро успя да намери ключ към текстовете, които нарече „коментари на царете“. Цезар благодареше на всички богове, че се е намерил върховен понтифекс преди него да разчете всичко и да го запише на пергамент! Къде бяха оригиналите и какво представляваха, той не знаеше. Със сигурност не се намираха в Регията, нито приличаха на каменните плочки, които беше намерил. След предварителните си проучвания реши, че става дума за някакви анали, които водят началото си от най-ранните царе, може би дори от Нума Помпилий. А защо не Ромул? При самата мисъл изтръпваше. Но никой от текстовете сам по себе си не представляваше исторически разказ. Това бяха все закони, наредби, религиозни ритуали, наставления, задължения на различните служители. Цезар щеше да се постарае съвсем скоро да ги публикува; Рим имаше право да знае какво се крие в Регията. Варон със сигурност щеше да се зарадва, Цицерон щеше да прояви голям интерес. Цезар дори вече се замисляше за тържествена вечеря в чест на ръкописите.