— О, не, татко, разбира се, че не! — изчерви се Юлия.
— А може би искате да кажете, че ако не се ожените скоро, няма да се сдържите и ще си разрешите волност? — Той задаваше въпросите си като адвокат.
— Не, не става дума за това. — Брут видимо се засегна. — Дошъл съм с най-почтени намерения, Цезаре. Защо искаш да ни внушиш чувство за вина?
— Ни най-малко — отвърна му Цезар, сякаш въпросът изобщо не го интересува. — Но един баща е длъжен да попита за тези неща, Бруте. Откакто аз навърших пълнолетие, са изминали доста години, затова ревнувам дъщеря си и не съм склонен да я оставям току-така на друг. Съжалявам, ако съм те засегнал. Нямах намерение да обиждам никого. Но само един глупав баща не би задавал въпроси.
— Да, разбирам — измърмори Брут.
— Можем ли да се оженим? — настоя Юлия, която искаше съдбата й да се реши на минутата.
— Не — отговори Цезар.
Настъпи неловко мълчание. Юлия изпита облекчение. През цялото време баща й наблюдаваше единствено нея, сякаш реакцията на Брут беше без значение.
— Защо не? — попита годеникът.
— Казах на осемнайсет, Бруте. И щом съм го казал, значи съм го мислил. Моята бедна първа съпруга беше на седем, когато се оженихме. Тук не става въпрос, дали сме били щастливи или не. Просто оттогава съм си дал дума, че ако имам дъщери, те ще изживеят докрай детството си. Осемнайсет, Бруте. Осемнайсет, Юлия.
— Е, поне опитахме — отбеляза Юлия, когато вратата се затвори зад тях. — Не го вземай твърде навътре, Бруте миличък.
— Напротив, вземам го много навътре! — рече той и се разплака.
Юлия изпрати Брут до вратата, оставяйки го сам на страданията му, и се прибра в покоите си. Отиде в спалнята и свали бюста на Помпей Велики от мястото му на лавицата над леглото. Прегърна го и затанцува из стаята. Чувстваше се щастлива: все още беше негова.
Пътят до Палатина, където се намираше къщата на Децим Силан, даде време на Брут да се съвземе.
— Като си помисля, и аз бих предпочела да се ожениш тази година, вместо следващата — подвикна му победоносно Сервилия от дневната.
Брут влезе при майка си.
— Защо?
— Ами защото ако се ожениш догодина, сватбата ти ще засенчи тази на Юния с Вация Исаврик.
— Тогава ще те разочаровам, мамо. Цезар отказа. Трябвало да навърши осемнайсет.
Сервилия учудено го изгледа:
— Какво?
— Цезар не се съгласи.
Тя свъси вежди.
— Колко странно! И защо така?
— Нещо във връзка с първата му жена. Била само на седем, така ни обясни. Затова Юлия трябвало да навърши осемнайсет.
— Що за глупости са това!
— Той е патерфамилиас, мамо, ще прави, както намери за добре.
— Да, това е така, но точно този патерфамилиас нищо не прави без причина. Какво ли е намислил?
— Аз лично повярвах на думите му, мамо. Макар че в първия миг беше доста груб: искаше да разбере дали ние с Юлия сме… сме…
— Така значи? — Сервилия го стрелна с поглед. — А вие „сте“ ли?
— Не!
— Да си призная, щях да падна от стола, ако беше казал „да“. Липсва ти самочувствие, Бруте. Трябваше да му кажеш „да“. Тогава нямаше да има друг избор, освен да ви остави да се ожените.
— Да сключим брак, чиято святост е била накърнена! Това е под нашето достойнство! — тросна й се синът й.
Сервилия демонстративно му обърна гръб.
— Понякога, синко, ми напомняш на Катон. Върви си!
В известен смисъл решението на Бибул да обяви всички дни за събрание през годината за празници (празниците между другото можеха да се използват за търговия и други дейности, като например съдебни заседания) си имаше и добрите страни. Две години по-рано тогавашният консул Пупий Пизон Фруги бе прокарал закон, лекс Пупия, с който се забраняваше сенатът да се събира на ден за събрания6. Целта на закона беше да се ограничат правомощията на първия консул, които пък се подсилваха от приетия преди това закон на Авъл Габиний, забраняващ нормалните сенатски заседания през целия месец февруари — когато управлява вторият консул. Тъй като повечето януарски дни се случваха „дни за събрания“, благодарение на Пизон Фруги сенатът не можеше да заседава на тях.
Цезар се нуждаеше от народното и плебейското събрание. Нито той, нито Ватиний можеха да прокарват своите законопроекти през Сената, който можеше да препоръча даден закон за гласуване, но не и да го гласува вместо народа. Как тогава да се заобиколи решението на Бибул всеки ден, позволяващ свикване на народното събрание, да бъде обявен за празник?
6
За да се избегне излишното натрупване на специфични латински термини, понятията се опростяват и оттам се стига до лека двусмислица: оригиналният термин за „ден за събрание“ всъщност е „ден за комиции“, т.е. ден, на който според римските обичаи и в зависимост от това, дали дните са „на добър или лош късмет“ (фасти и нефасти), могат да заседават трибутните или центуриатните комиции: двете форми на народното събрание. Тъй като подобни заседания не могат да се провеждат в празник, Бибул на практика забранява свикването на народното събрание изобщо през годината. Но забраната не се отнася за сенатските заседания. — Б.пр.