Накрая Лукул докладва в писмо до римския сенат:
Над сто хиляди убити арменски войници и петима загинали римски легионери.
Цар Тигран за втори път се спасяваше с бягство. Този път беше сигурен, че някой римлянин ще го залови в плен, затова предаде тиарата и диадемата си на един от синовете си; младежът можеше да язди по-бързо и имаше по-голям шанс да се спаси. Но принцът направи грешката да повери царските инсигнии на някакъв съмнителен роб, вследствие на което два дни по-късно и тиарата, и диадемата на арменските владетели се озоваха в ръцете на Луций Лукул.
Гърците, които дотогава живееха по принуда в Тигранокерта, с радост отвориха портите на столицата и от радост понесоха Лукул на рамене. Всякакви лишения бяха забравени: фимбрианците се озоваха в меките постели на тигранокертските девойки, пиха и се веселиха на воля, отдадоха се на грабеж и насилия. Плячката беше огромна: осем хиляди таланта злато и сребро, трийсет милиона медимни жито5, неизброими съкровища и произведения на изкуството.
Изведнъж големият пълководец се превърна в човешко същество! Публий Клодий с удивление преоткри същия онзи Лукул, който помнеше отпреди години в Рим. За броени часове обруленият от ветровете войник изчезна и на негово място се появи разглезеният, свикнал на всякакви удоволствия римски големец. Всички ръкописи в града се събираха за наслада на интелектуалеца Лукул, а освен това в квартирата му бяха отвеждани всички по-хубави момичета, едва навлизащи в пубертета. Нямаше по-голяма радост за Лукул от това сам да отнеме девствеността на някое момиченце. Е, ставаше дума за арменските и персийските девойки! Гръцките никой не докосваше. Плячката беше тържествено разпределена след специална церемония на пазарния площад. Лукул имаше случай да докаже своята почтеност: всеки от петнайсетте хиляди войници получаваше поне трийсет хиляди сестерции — е, щеше да ги получи едва след като златото и среброто се претопеше и излееше в римски монети. Житото беше оценено на дванайсет хиляди таланта; оправният Лукул веднага го продаде на партския цар Фраат.
Публий Клодий нямаше лесно да прости на Лукул онези безкрайни месеци на изнемога и лишения, нищо че собственият му дял от плячката представляваше сто хиляди сестерции. Още по пътя между Евсевия Мазака и бреговете на Ефрат той беше включил зет си в списъка на хората, които имаха да плащат за прегрешенията си към него. Катилина, жалкият Цицерон, Фабия. Сега и Лукул. След като видя с очите си златото и среброто, струпано по сводовете на хранилището — по-точно, след като лично участва в преброяването на парите — Клодий най-напред се опита да разбере как Лукул е успял да измами всички при подялбата на плячката. Някакви си трийсет хиляди за обикновения легионер? Смехотворно! Но накрая сметалото го убеди, че ако се разделят осем хиляди таланта на петнайсет хиляди души, се получава по тринайсет хиляди на човек. Откъде тогава идваха останалите седемнайсет хиляди? От продажбата на житото, отговори му лаконично големият пълководец.
Но след като беше прекарал толкова време в излишни сметки, Клодий все пак измисли нещо умно. Ако той беше предположил, че Лукул е измамил войниците си, как ли щяха да реагират те, ако някой им подшушне каквото трябва в ухото?
Преди превземането на Тигранокерта Клодий не бе имал случай да завърже познанства извън тесния кръг на малкото и твърде необщителни легати и военни трибуни от обкръжението на пълководеца. Лукул стриктно спазваше протокола и не одобряваше каквито и да е контакти между офицерите и обикновените войници. Но сега, след като се задаваше зима, а Лукул се канеше да се отблагодари на войската със забавления, каквито не познаваха, дисциплината не бе толкова строга. Е, имаше работа за вършене: например Лукул беше заповядал всички актьори и танцьори в страната да бъдат събрани, за да изнасят представления за армията. Почивка със зрелища далеч от родината за хора, които никога не ще видят родината. Забавленията бяха многобройни, изпитото вино — в неограничени количества.
Водач на фимбрианците беше първият центурион на по-висшестоящия легион. Длъжността, която заемаше, се наричаше Примус пилус. Центурионът се казваше Марк Силий и подобно на останалите нисши офицери в армията беше напуснал Италия седемнайсет години по-рано като голобрадо момче, редови легионер, за да прекоси Македония под командването на Флак и Фимбрия. Когато Фимбрия наложи своята власт в армията, Марк Силий одобри убийството на Флак във Византион. После беше прекосил Боспора, беше воювал срещу Митридат, а след прогонването и самоубийството на Фимбрия се оказа под командването на Сула. Оттогава воюваше за Сула, воюваше за Мурена, воюваше за Лукул. Заедно с останалите участваше в обсадата на Митилена, където вече се беше издигнал до пилус приор. Годините се бяха изнизали една след друга, битки се бяха редували с битки. Бяха напуснали Италия като момчета, когато Италия изнемогваше от кръвопролития и вече нямаше мъже да попълнят легионите; тази зима, в Тигранокерта Марк Силий и хиляди като него прекарваха седемнайсетата си година под римските орли — половината от целия им живот. Неведнъж и дваж се бяха обръщали с тържествени молби до управляващите да ги освободят от службата, но от Рим вечно им отказваха. Марк Силий се беше превърнал в един огорчен от живота мъж, който имаше едно-единствено желание — да си върви у дома.