Аня с изненада забелязва, че очите ѝ са се напълнили с радостни сълзи. До този момент не е осъзнавала колко изолирана е била. Във всеки един момент от живота си е била сама. Тя заспива сама и се събужда сама — няма братя и сестри, откакто братчето ѝ почина, не е усещала майчина ласка, ако не се брои цъкането с език на фрау Рихтер, когато трябваше да преглъща рибеното масло. И си е въобразявала, че е доволна от живота в самота!
Преди днешния ден тя винаги е смятала, че сплотеността е някаква фантазия, както при онези тълпи по бунтовете и стачките от детството ѝ след войната — тогава хората ги обединяваше това, против което се бунтуваха, каквото и да беше то. Но тя не е против нищо. Тези млади хора тук също. Те изглеждат така искрено развълнувани от това, че са заедно. Всички те са за нещо: за Единение и за Германия.
Сигурно това има предвид Хитлер с лозунга Kraft durch Freude50 — силата се постига чрез радост, чрез общност, чрез песни и щастие. Пълната противоположност на всичко, в което от малка я учат да вярва. Има само една дума, която може точно да опише чувството, което Аня изпитва в този момент: „религиозно“.
— Е? — пита Райнер, когато младежите напускат в строй сцената. А Аня е сякаш на хиляди километри от монахините, от влажния мирис на плесенясалия клоатър, от всичко, свързано с това грохнало, проскърцващо мисионерство.
— Да — останала без дъх, отвръща Аня. — Прав си.
И така, водена не от конформизъм, а напротив — от бунтарския си дух, Аня става член на Нацистката партия.
Двайсет и осма глава
Дортмунд, 1935 г.
Аня и Райнер се женят в кметството. Тя е облечена в строг син костюм, а той — в празничната униформа на комендант на едногодишен земеделски лагер.
Събитието е така тържествено, че за Аня е дори смешно. Чувства се като дете, което на игра се прави на възрастен. Но Райнер приема нещата изключително сериозно. Когато се качват по стълбите, той върви две крачки пред нея и дори тя да забърза, той някак си не ѝ позволява да го догони.
Докато следва този нов, скован и свъсен Райнер, Аня усеща хладната тръпка на съмнението. Обичаш ли го?, беше я попитала приятелката ѝ и партньорка в отбора по гимнастика — Улрика, когато Аня съобщи, че са сгодени. Въпросът изненада Аня. С Райнер се познаваха от деца. Имаха обща страст: труда, както и по-доброто бъдеще на Германия. А Райнер все обяснява как цял живот е бил убеден, че ще се ожени за нея. Завладяваща е тази негова увереност. Аня е свикнала да следва силни, своенравни мъже. Но „влюбена“ ли е? Дори не знае какво точно значи това. В романите описват любовта като нещо бурно, ирационално, подвластно на хаоса и плътските пориви. А тя дори не беше изпитвала такова чувство. А и не иска. Тя иска просто съюзник.
Омъжва се за Райнер, защото ако са съпрузи, те могат заедно да управляват земеделски лагер. Ще им поверят, само на тях, отряд момчета от цялата страна. Те ще ги учат как да орат земята, как да садят зеленчуци и как да бъдат горди, но и непретенциозни граждани на Райха, силни и физически, и по дух. Няма значение, че и тя, и Райнер са всъщност доста невежи в земеделието. Научили са да изпълняват някои основни процедури по време на обучението си, а и ще работят заедно с местните земеделски стопани. Достатъчно голям принос ще е страстта, с която ще работят за движението и идеалите му: сплотеност, равенство на класите и национална гордост.
Райнер стига до последното стъпало, обръща се и подава ръка на Аня. „Моят почти съпруг“, казва тя с усмивка, леко задъхана. Райнер отстъпва крачка назад и ѝ прави жест с ръка да мине до него. Заедно, рамо до рамо, те тръгват по тъмния коридор към влажното плесенясало мазе, където чиновникът от кметството извършва такива ритуали.
Първите им два лагера са същинска идилия, наистина. Това са най-хубавите години в живота на Аня. Тя е напълно сигурна в това дори и много години по-късно, когато такова признание вече е срамно. И разбира се, след време тя не би казала, че най-хубавите години от живота ѝ са били, когато е ръководела лагер от нацистка програма. Синовете ѝ никога не биха ѝ простили, а дъщеря ѝ би умряла от срам. Но истината е, че спомените ѝ от тези първи години са доста приятни, изпълнени са с непоквареното задоволство от физическия труд, с радостта от песните и танците и с крепката задружност на съвместната работа… А когато не са заети със земеделски дейности, всички се впускат в усилени тренировки. Съгласно нацистката философия, Аня и Райнер вярват, че спортът има силно цивилизоващо влияние. Нима има по-добър начин младежите да се научат на постоянство, вярност към отбора и саможертва?