Всичко това е преди войната. Преди еврейските значки, преди арестите и масовите депортации, преди лагерите за екстерминация.
И наистина — Аня е твърде заета със собствения си живот.
Това е лагерът, в който Аня ражда момчетата: първото — през 1936 година, сладкия Анселм; той не е трудно бебе, лежи си в люлката, докато тя пере, чисти и готви. Аня няма майка, която да я научи как да го повива и да го потупва да се оригне, как да маже с мехлем нагънатата му кожа, за да не се подсича, как да добавя бульон от грах в биберона, за да го държи сит. И затова Аня сама трябва да се учи на тези неща. Но се справя. И се гордее с това.
През 1937 година Аня ражда и Волфганг, с когото обаче има повече проблеми. Някъде дълбоко в сърцето си тя го обвинява за това, че заради него животът им става по-труден и неприятен. Още след раждането си той заболява от жълтеница, а и после често боледува. Вечно страда от разстройство, а тя — и без да сменя пелени десет пъти на ден — има достатъчно пране. А освен това има и Анселм, който вече прохожда и трябва да търчи след него; на нейните грижи са и всички момчета в лагера. Често ѝ се налага да го оставя сам да реве, докато заспи.
В годината, когато момчетата навършват две и три години, Германия напада Полша. Никой не иска война — та едва двайсет и една години са минали от предишната! — но Аня вярва на това, което пишат по германските вестници: това е „война за самозащита“. Според пресата поляците вече са извършили немалко набези по германските земи, убивали са невинни граждани, превзели са и радиостанцията в Глайвиц. Тя е интелигентна жена, но ѝ липсва скептицизъм. Щом го пише във вестника, значи е вярно.
Следващият им лагер също не е лош. Вече е 1940 година. Германия е във война. Повечето германски вестници все още я наричат „война за самозащита“. Като съюзници на Полша, Франция и Великобритания също обявяват война на Германия. Никой не е искал да се стигне дотук. Но поне засега за германците всичко минава безпроблемно. Този лагер е в Люксембург, който е вече завоювана територия, която Германия е погълнала по време на бързата и забележително успешна Битка за Франция. Но не с термина завоювана територия я назовават тя и Райнер, нито останалите германци. Настъпила е само лека промяна в правописа на името, за да изглежда като немско, а не като френско51, и бившето херцогство е радушно прието в Райха. Народът няма много от какво да се оплаква. Жертвите от тяхна страна при инвазията на германската армия възлизат — всичко на всичко — на седемдесет и пет души и ето че те вече се ползват от възможностите на всички други граждани на Райха, включително и участието в тези лагери. Стига да не говорят френски.
Този път лагерът е устроен в скромна постройка, нещо като казармена барака. Липсва онова великолепие на базата в околностите на Саарбрюкен, но затова пък е удобно. Работата е приятна, животът е пълноценен, а и войната е все още далеч. Ненадейно от Париж започват да пристигат луксозни стоки: за Коледа например Райнер подарява на Аня копринени чорапи (къде ли ще ги носи?), а също и красив, надежден часовник. За децата има малко пастет от гъши дроб, колкото да го опитат, а за възрастните — шампанско. Дажбите от обикновена храна вече се разпределят по-стриктно: свинското, яйцата и млякото се заделят само за войската. Но пък те помагат в производството на храна и им се полага дял от нея: брашно, картофи, овес, пресни плодове през лятото, моркови и цвекло. Да, разбира се, ужасно е, че са във война, но Аня цени високо строгия ред и пълнотата на живота си.
Все още са в лагера, когато през 1941 година Германия обявява война на Съветския съюз. Този обрат в събитията е доста обезпокоителен. Аня не е единствената, която усеща вече истинските зрънца съмнение. Нацистите наричат войната превантивна. „По-добре да нападнеш, отколкото да се оставиш да те нападнат.“ Но германската армия вече е изтощена. Всеки разбира, че е опасно за която и да е страна да воюва на два фронта. А Съюзниците вече сериозно са започнали да бомбардират — въздушните атаки стават съвсем обичайни за хората в градовете.
Аня знае, че рано или късно ще мобилизират Райнер и ще го изпратят на фронта, но новината все пак я шокира. Тя и момчетата трябва да се върнат у дома. Но къде е домът им? Хер доктор Форцман е мъртъв. Старият хер Брант също е покойник, а майката на Райнер е инвалид. А скоро ще затворят лагера.