В тази задача обаче има нещо плашещо, нещо военно, но пък и животът в Дортмунд не е много по-различен. В този момент Рур е под постоянна обсада и британските и американски бомби всяват паника всяка нощ. Хората, които са останали в града, са се озлобили и отчаяли: всеки докладва всекиго на Гестапо за какво ли не: че не е изпълнил правилно поздрава „Хайл Хитлер“, че е слушал чужди радиостанции или за „пораженчески“ приказки. „Горките ни войници“, казва Аня една вечер, докато чете новините във вестника, а леля ѝ хвърля убийствен поглед. „Нашите храбри воини — поправя я Гудрун. — За такива приказки може и в затвора да влезеш.“
Навсякъде са започнали да се появяват работници роби, най-често руски военнопленници, които работят в мините и в заводите за муниции. Те бродят из улиците, мършави и бледи като призраци — изгладняла, злочеста тълпа. Но в Русия се отнасят с германските военнопленници по същия начин, ако не и по-зле, според Райнер, Хитлер, Гьобелс и изобщо всеки нацист на ръководна длъжност. Но на Аня вече ѝ се гади от мъжете и техните брътвежи. През последната година беше виждала и групи жени затворнички. Красивите млади полякини и украинки ги отвличат по гарите и ги пращат да работят като бавачки и слугини. А и всяка сутрин през града минават група видимо недохранени жени с раирани униформи на път за завода за муниции. Еврейки от транзитен трудов лагер. За тяхното присъствие обаче германски аналог в Русия няма.
Райнер с нищо не показва, че се радва на бъдещото си назначение. Почти всяка нощ се буди с крясъци. Докторът му изписва приспивателни, той пие хапчетата след вечеря и на мига става муден и нехаен.
И ето че Аня отново трябва да стяга малкото си семейство за път. Всеки може да вземе само по една чанта, точно както евреите. Това я кара да се замисли.
През последната година Аня е чувала и нови ужасяващи истории: за концентрационните лагери, в които въдворените работят, докато умрат от изтощение; за жени и деца, отведени в горите и разстрелвани, за гигантски камери, в които затварят евреите и им пускат газ. Аня не вярва на най-страшните разкази. Фюрерът, чиито мечти родиха земеделските лагери и благотворителния „Евтин неделен обяд“52, няма начин да е измислил такива невъобразими неща. Едно е да депортираш евреите, съвсем друго — да ги убиеш. Тези истории намирисват на пропаганда от Съюзниците, като тези неща по листовките, които самолетите на Кралските военновъздушни сили изсипват над града.
И все пак, тези истории не ѝ дават мира.
След време, когато Аня се опитва да обясни всички тези неща на дъщеря си, думите ще ѝ изневеряват. Знаеше за ужасите, но и не знаеше. Някак си „полузнаеше“, но няма дума за това. Знаеше както човек знае за нещо, което се случва много далеч, в някоя непозната земя, нещо, над което нямаш никакво влияние: хора, пострадали при земетресение, които живеят в потресаваща мизерия, или жертви на чужда война.
— Но това не е била чужда война, била е вашата война — ще настоява дъщеря ѝ.
— Така е — ще се съгласява Аня, — но не я чувствахме така.
Поне до Вартегау.
За живота в новия лагер Аня приготвя топли дрехи, малко албумче със снимки, одеяла за момчетата, гвоздеи, чук и дървена лъжица, белачка за картофи и малкото си кухненско ножче. Тази способност да отсява всичко, освен най-необходимото, скоро ще се окаже много полезна, но тя все още не знае това. Лагерът ще е обзаведен, но това са неща, които не се намират вече.
Пътуването на изток е така спартанско, както и пейзажът. Семейство Брант се возят на военен транспортен влак, във вагон за „Цивилни заселници“. Спътници са им група млади жени от БДМ, които ще разпространяват „родната култура и хигиена на германската нация“ сред невежото селско население на източните територии, както и множество бивши войници като Райнер — ранени или такива, които поради възрастта си са негодни да изпълняват воинския си дълг, но все още ги бива за селскостопанска или полицейска работа. Тя е единствената майка с деца. Волфганг повръща през повечето време. Анселм, който вече е на седем, зяпа през прозореца и е много впечатлен от военните влакове, с които се засичат по гарите. Никога не е виждал толкова много есесовци в дългите им свистящи балтони и черни ботуши.
И тъкмо Анселм посочва влака в Шверин: дълга композиция от вагони за добитък, натъпкани с човешки същества, а уплашените им лица се показват през високите отвори.
52
На немски: Eintopfsonntag — инициатива на нацисткото управление, въведена през 1933 г., с която се налага практиката всички граждани веднъж месечно, в неделя, вместо иначе празничния обяд да се хранят с икономично ястие, приготвено в един съд, а остатъка от обичайната стойност на храната да даряват за изхранване на бедните или войската. — Б.пр.