— Все пак нещо човешко може да остане у тях, нали?
И тогава Райнер я удря за пръв път. Съвсем изневиделица. Той стои до нея, докато тя мие чиниите, и в първия миг, когато вдига ръка да я удари, ѝ се привижда като чиния, изскочила от мивката. Тя отстъпва назад в недоумение.
— Няма да говориш така. За твое добро — казва, когато тя вдига ръка да обърше разкървавената си устна.
Няма вече разходки из зелените жита по здрач, никой не пее германски народни песни. Няма ги излетите в неделя сутрин и игрите край огъня. Този път няма дори прилично отопление, нито дрехи и храна.
Райнер все е в лошо настроение, муси се и часове наред си лъска ботушите. Лицето му вече е застинало в кисела гримаса. У него не е останала и капчица страст — нито за идеалите, с които започнаха някога, нито за Хитлер, а за Аня — никаква. Тук, във Вартегау, той дори не търси сношение. Спи в една спартанска барака до спалното помещение на момчетата, а Аня заедно със синовете им — в една стаичка до кухнята.
Една вечер, преди да я удари, тя беше почукала на вратата му — беше и самотна, и изпълнена с решителност. „Може ли да вляза?“ — попита тя, леко изчервена и стиснала яката на нощницата си. Но щом отвори вратата, Райнер я изгледа уморено и — като че ли тя беше най-жалкото същество на света — ѝ каза само: „Късно е за разговори, Аня. Лягай си“.
През деня Аня трябва да прави дълги преходи през калта до пощата, където доставят дажбите им храна и провизиите. Тя се е впрегнала като вол в един ярем и влачи количка, пълна с кашони: картофи, брашно и осолено свинско. Държи Анселм и Волфганг в кухнята. Райнер не одобрява, но тя настоява. Момчетата ѝ са твърде малки и не бива да се мотаят край другите. И не само възрастта им ги прави уязвими: те са по-добродушни от другите. Хитлер още не е успял да ги отбие от майка им. И Аня разбира, че Райнер се срамува от това.
Един ден Аня се натъква на група момчета зад обора, които карат по-малките да гълтат живи жаби.
— Престанете! — крясва тя, въпреки разпорежданията на Райнер. — Престанете с тези глупости! Не сте животни!
Удивени, момчетата извиват глави към нея. Някои от тях видимо са облекчени, но други я оглеждат нагло. Хайнер Мюрер, едно от най-едрите и най-злите момчета, извива устни в крива усмивка и уж побутва козирката на въображаема шапка.
— О, разбира се, gnädige Frau.
Но Аня чува, че още щом са видели гърба ѝ, са продължили с играта.
Райнер е превърнал Хайнер в нещо като свой асистент. Той е висок колкото Райнер, но е по-широкоплещест, роден е в семейство на хамали по доковете, но всички са измрели при бомбардировките. Той постоянно се заяжда с по-малките момчета: избива праните дрехи от ръцете им, спъва ги, когато стават от масата. И говори грубости на Аня. „Днес сте много красива, фрау Брант“ — казва ѝ той с наглостта на момче, което познава определен тип жени. В един друг живот, преди Вартегау, Райнер би пребил от бой всеки, който говори така на съпругата му. Но този Райнер се прави, че не чува.
Земята около лагера е също толкова ужасна, колкото и самият лагер. Полята се ширят до безкрай, а по това време на годината са просто километри заледена кал. Селото, което е всъщност просто няколко скромни къщи със сламени покриви, е почти празно. Обикновените хора, които са изградили тези домове, са били „преселени“ още по-далеч на изток или изпратени като работна ръка в Райха. Едва неколцина от предишните жители са останали в селото.
— Но как са избирали кой да остане? — пита тя хер Бренике, местен, зачислен в нацистката полиция за опазване на реда, Орпо.
Той я поглежда свъсено и отвръща:
— Лесно беше. Елиминирахме партизаните.
Тази дума беше станала нещо като събирателен термин за комунисти, евреи, поляци националисти и изобщо всеки, който не показва готовност да работи за нацистите.
— Толкова много ли са били?
— Почти всички.
А после чува, че местните не са били преселени, а отведени в гората и разстреляни от услужливите Хилфсвилиге53 и пътуващи айнзацгрупи на СС. Хилфсвилиге са единствените местни, които са останали живи. Явно да помагаш доброволно означава да не умреш. Аня научава всичко това от най-малкото момче в лагера — Гералд Айзенблат, мило петнайсетгодишно момче от Есен, което съвсем не си е на мястото тук; майка му е овдовяла шивачка и още в началото на лагера беше пратила на Аня писмо: Благодаря ви, че ще се грижите за сина ми. Той е добро момче. Обещавам ви, че няма да ви създава никакви проблеми. И предварително благодаря за всичко, което ще направите за него. Аня дори си я представяше: бедна жена, дребничка като Гералд, измъчена от тревогите, а пръстите ѝ сигурно са целите набодени с игли. И ето че в самотата си Аня я чувства близка. За да предпази Гералд от останалите, Аня го вика да ѝ помага в кухнята всеки път, когато е възможно. Той ѝ разказва разни неща, които момчета са видели в околността или са чули от местните, в чиито стопанства работят.