Без да се замисля, Аня спира и се хваща за устата.
— Ей на̀! — ухилва се по-младият. — Arbeit macht frie.54
Аня разбира думите, въпреки полския акцент. Каква мрачна пародия на това, което някога означаваха за нея: „С труд можеш да се освободиш от оковите“. Превъзпитание чрез труд, това, което Хитлер обещаваше в началото: изкупление чрез усърдна работа.
От другата страна на оградата падналата жена се вдига на колене. По цялото тяло на Аня се разлива вълна на облекчение. Жива е! Но в този момент пазачът я удря жестоко с приклада на пушката си, с едно движение. Жената залита настрани и се просва на земята, този път с лице към входа.
— Фрау Брант! — казва грубо по-висшият есесовец. — Младши фелдфебел Претски ще отведе вашите момчета до казармите. Вие елате с мен да подпишете документите. След половин час има влак, който можете да хванете, за да се върнете.
Аня извръща глава и — като че е под вода — поглежда момчетата: петнайсетгодишните момчета, които тя е довела в този ад.
— Хайл Хитлер! — на висок глас поздравява Хайнер и изпъва ръка. Гералд също, но по-треперливо.
Аня знае какво се изисква от нея. Само че не може да помръдне ръката си, а гласът ѝ не излиза. Всички са вперили погледи в нея.
— Опечете си работата — задавено изрича тя, почти шепне, а от другата страна на оградата извличат нанякъде тялото на жената.
По пътя на връщане Аня мисли за момчетата. За противния Хайнер и за благия Гералд, и за ужасната истина, че не друг, а тя ги заведе на онова място. Представя си майката на Гералд как седи, обезумяла от скръб по сина си, в някое порутено жилище. Представя си Ото Шмелц, първото момче, което предаде. Тя с нищо не е по-добра от онези есесовци, които отведоха бебетата. Вече толкова години тя твърдо и уверено беше следвала пътя си с високо вдигната глава, убедена, че е добър човек, добра майка, че работи за справедлива кауза.
Представя си и жената, която се влачеше с впряга на онази количка, как падна, как се огъна през кръста като парцалена кукла. Когато се вдигна на колене и погледна към Аня, лицето ѝ беше празно, по него нямаше друго освен болка и някакви жалки останки от живот. Но то изведнъж се беше превърнало в лице на нечия майка или съпруга. А може и на нечия сестра, нечия леля или приятелка. Изпод пластовете на изминалото време това лице беше може би на нечие дете, на момиченце, което някоя майка е повивала и гушкала.
Над Аня свети луната, почти е пълна, и звездите, както винаги, са ярки. Касиопея, Орион, Арахна… имената на съзвездията зазвучават в съзнанието ѝ с гласа на баща ѝ. Те всички са на мястото си, като буфер пред хаоса и безразличието на Вселената.
Но не там, а тук, под тях, в калта, е истинският, ужасният хаос.
Аня успява да се върне в лагера едва към три през нощта. Но не се сгушва в леглото си. Ужасът в душата ѝ, който с много усилие почти успява да укроти, я подтиква да събере малко багаж — кухненското ножче, парче кървавица, самун хляб. Нищо сантиментално. Само колкото да оцелеят. Готова е, буди момчетата, извежда ги, зората едва се е разпукала. Толкова е напрегната и настоятелна, че децата, поразени от решителността ѝ, изобщо не задават въпроси.
И така нощта, в която Аня отвежда Хайнер и Гералд до съдбата им, се превръща в онази сутрин, когато Аня и синовете ѝ се сляха с потока от бежанци, откъснати от самите себе си.
Трийсета глава
Фрюлингхаузен, декември 1950 г.
Онзи Фрюлингхаузен, в който Бената се върна, се оказа изумително непроменен. Да, наистина на вид беше пооправен. Лудницата например вече я нямаше — сградата изгоряла до основи, а пациентите… „Сигурно са ги евтаназирали“, помисли си Бената. Вече присъщият ѝ следвоенен черен хумор роди тази шегичка. Нямаше я вече и противната смрад на тор от ямата до консервната фабрика, нито потъналата в мръсотия улица „Крензих“. Онези древни, прогнили сламени покриви се бяха оказали запалими при някоя от бомбардировките. Това изобщо не изненада Бената. През последния половин век тези къщички само чакаха повод да се сринат сами.
Но жителите на Фрюлингхаузен все още бяха същите глупаци, от които Бената винаги е искала да избяга. Някога обещаващият млад кмет нацист се беше превърнал в тлъст свинар на средна възраст и носеше очила със зеленикави стъкла, от които изражението му изглеждаше зловещо. Безстрашната фройлайн Бребел, която навремето беше предводителката на отряда на Бената към БДМ, сега беше учителка в гимназията… И с денацификацията — дотук. А момчетата, които навремето ухажваха Бената, или бяха мъртви, или бяха женени; работеха или в семейните стопанства, или в консервната фабрика. Солидната католическа църква с червения покрив, в която фрау Грубер всяка неделя влачеше децата си, отново се радваше на значителна посещаемост, но натрошеният стъклопис го нямаше, а на негово място бяха сложили грозен прозорец с грапаво жълтеникаво стъкло.
54
Arbeit macht frei (нем.) — „Работата освобождава“ — е нацистки лозунг, поставен на входа на Аушвиц (и други концентрационни лагери). Заимстван е от заглавието на романа Arbeit macht frei: Erzählung von Lorenz Diefenbach, 1873 г., написан от германския писател и филолог Лоренц Дифенбах, в който чрез труд комарджии и измамници откриват добродетелта. — Б.пр.