Още преди да успее да слезе от колата, входната врата се отвори и тя се появи на прага, самата Мариане фон Лингенфелс; странно, беше и същата — невъзможно беше да не я познае човек, — и напълно променена. Ходеше с бастун и носеше четвъртити очила с дебели стъкла, но посивялата ѝ коса беше стегната в същата практична прическа, каквато винаги е носела: прибрана с две фиби от двете страни над ушите, да не пада на лицето. А гласът ѝ, дошъл сякаш направо от миналото, както винаги, излая името му.
— Мариане — поздрави на свой ред Мартин и затръшна вратата на колата зад гърба си.
По сбръчканото ѝ лице се разнесе широка сърдечна усмивка. Тази Мариане… стоеше пред него, откъсната от оковите на обстоятелствата, които според Мартин винаги са я определяли, в Америка, в Мейн, за бога! И въпреки това, за разлика от Мартин, който по природа беше хамелеон, адаптираше се дори и към най-странните ситуации, Мариане беше все така изцяло себе си.
Откъм брега долетя шепотът на прибоя, а над тях крякаха чайки.
Входната врата отново се отвори и отвътре се появи тъмнокожа жена със скръбно лице и с коса, сплетена на стегнати плитчици.
— Добре ли сте, Мариане? — попита нежно жената.
— О, да — отвърна Мариане, без да отделя поглед от Мартин. Усмивката ѝ си оставаше все така широка, същински извор на щастие. — Алис, това е моят скъп приятел Мартин.
Мартин изкачи стълбите и протегна ръка, а Алис срамежливо я пое. След това Мартин се обърна към Мариане, пое разкривените ѝ пръсти и целуна почти прозрачните ѝ, съсухрени бузи. Мариане стисна ръцете му.
— Ach, Martin! Du hist das Ebenbild deines Vaters!55
Мартин все така се усмихваше, но тези думи събудиха у него познатото старо безпокойство. Баща му, участникът в съпротивителното движение, великият човек, почти освободителят на Германия и почти спасителят на толкова милиони животи. Мариане винаги беше държала ярка факла над бездната, която разделяше Мартин и този човек.
— Хайде ела, да изпием по чаша кафе. А може би предпочиташ нещо по-силно… какво ще кажеш за чаша шнапс след дългото пътуване? — Мариане вече говореше на английски.
— Не, благодаря, предпочитам кафе.
— Седни — изкомандва Мариане, когато стигнаха до закритата част на верандата, където, струпани като рояк гълъби, загледани в морето, бяха наслагани прогнили ракитови столове и масичка. — Алис ще го донесе.
Мартин не се възпротиви. Оттук се виждаше чак долу до плажа, където малък Т-образен дъсчен кей се врязваше като потопен кръст във водата. Слънцето — ярко и силно — проблясваше над скалите.
Мариане приседна в едно от креслата срещу Мартин; и то изглеждаше също тъй неудобно като неговото. Явно удобствата и сега не интересуваха Мариане повече, отколкото когато беше млада.
— Е, Мариане, как си? — Мартин много се стараеше гласът му да звучи жизнерадостно.
— О, Мартин — въздъхна Мариане, — аз съм доста добре за човек на тази възраст. Голяма късметлийка съм.
— Та ти изобщо не си стара — отвърна Мартин, но още щом изрече думите, осъзна, че за нея това твърдение ще прозвучи съвсем абсурдно. — Изглеждаш чудесно.
— Благодаря. — Мариане поклати търпеливо глава. После се усмихна. — Ами ти, Мартин Фледерман? Мисля, че в Ню Йорк беше, нали? Като се видяхме за последно.
— Да, там се видяхме — потвърди Мартин и да, след като тя му напомни, онзи ден изплува ясно в съзнанието му. Беше отишъл да я посети в някаква огромна невзрачна сграда, в Ъпър Ийст Сайд — там живееше тогава. Пиха чай, ядяха коледни сладки и гледаха навън към града през огромния проветрив панорамен прозорец, ограден от всичките ѝ стари вещи: тъмните гардероби „Бидермайер“, масите с крака във формата на животински лапи, плътните бели бродирани пердета и прашасалия гоблен с образа на баба Фон Лингенфелс. Мартин тъкмо се беше развел с втората си съпруга и така старателно се опитваше да не засяга тази тема, че сега споменът за развода надви всички останали образи, като че тя действително беше отишла с него там — прекрасно, скръбно присъствие, преизпълнено с упреци. За останалите детайли от посещението — какво си бяха казали с Мариане, как изглеждаше тя тогава — сега не беше останало място в спомените му.
— Ти май работеше върху нещо… книга ли беше…? Но не помня на каква тема.
— А, да, точно така — кимна Мартин. — И все още работя по нея.
— Още? — Мариане вдигна вежди. — Същата книга ли?
— Да… все същата книга. — Мартин искаше отговорът му да звучи като самокритична шега, но излезе по-скоро като признание, преливащо от горчивина. Истината беше, че тази книга се беше превърнала в проклятието на цялото му съществуване. Беше започнал славно попрището си на университетски преподавател: с бурно аплодирана първа книга за следвоенната антифашистка архитектура, разни академични награди и щатно място в добър американски университет. Но след това го обхвана нещо като осакатяващо вцепенение. Всички очакваха да напише втора книга, която да изясни нещо много по-значимо от архитектурата на Обновлението. Трябваше да напише книга, която по някакъв начин да е на висотата на баща му — героя, участник в съпротивителната борба. Но тази книга отказваше да се роди.