— Да плуваме… къде? — попита изненадан той, когато Мариане предложи.
— Къде ли? — Мариане се разсмя. — Огледай се, Мартин Фледерман. Морето.
Банските, които му предложи, прашасваха сгънати най-горе в шкафа с хавлиите: широки къси панталони на цветя в ярки цветове — от тези, които помнеше още от ранния период на живота си в Америка като „бермуди“. Явно са били на зет ѝ. Мартин беше добър плувец, нищо че отдавна не беше плувал. Като момче беше звездата на отбора по плуване в Залем. Но от години не беше плувал в океан, а с осемдесет и три годишни — никога.
Мариане беше облякла син бански костюм с платка като поличка на светлолилави петна. С него кожата ѝ изглеждаше много бледа, сивкаво-зеленикава, покрита с фина паяжина от бръчици. На едната си ръка беше нанизала яркорозов надуваем пояс.
— Ach! — възкликна грейнала Мариане, щом го видя. — Ето го и моя ескорт за плуването.
— Сигурна ли си, че наистина искаш да плуваш? — попита Мартин бодро, доколкото му беше възможно, но всъщност го беше обхванала смътна паника. Можеше да се окаже отговорен за удавянето на Мариане фон Лингенфелс. Хората щяха да клатят глави и да се чудят що за идиот би позволил на стара жена да се потопи в студените води на Атлантическия океан, и то на северното крайбрежие.
— Ела — прекъсна мислите му Мариане. — Ще се впуснем в едно приключение.
Тя подхвана ръката му, пъхна я под мишница и я притисна към кокалестите си ребра.
От верандата по дървени стълби, монтирани на скалата, която водеше към кея, се спускаше тясна пътечка. Едрата песъчлива пръст дращеше босите крака на Мартин, а по гърдите му през фините черни косъмчета се стичаше тънка струйка пот. Слънцето все още прежуряше, но той не се разколеба.
И както вървеше, в съзнанието му внезапно проблесна един спомен: как плуваха в онова малко езерце в Германия с едрия пясък на брега, където често си правеха пикници след Войната. Scwimmen! — подвикваше с лаещ глас Мариане на майка му, Аня и децата им. — Nicht sitzen!56 За Мариане човек просто така да си седи, да похапва и да хвърля камъчета във водата, без преди това да се е гмурнал и да е плувал поне до понтона, е откровена проява на леност. Самата тя винаги плуваше — някаква учудващо ефикасна вариация на кроул с глава над водата — до отсрещния бряг. В такива моменти тя беше такава типична германка, така решителна, така преизпълнена с простонародната вяра в активността на тялото и в проявите на невинност, че чак се оказваше трудно да я разграничи човек от войнствените тевтони, срещу които и тя, и Албрехт, и бащата на Мартин цял живот бяха кроили заговори. И тогава Мартин, кипнал от негодувание, се хвърляше след нея, задминаваше я и плуваше ли, плуваше, докато дробовете му всеки миг можеха да гръмнат.
— А сега какво? — попита Мартин, когато стигнаха до кея. Вълните се разбиваха в скалите и се оттегляха назад, а след тях се завихряха малки въртопи и се източваха в цепнатините.
— Накрая има стълба. По-добре ти слез пръв и моля те, вземи това и го придържай, докато сляза. — Тя му подаде пояса.
— Добре. — Мартин пое пособието. Вятърът свиреше в металните пластини на парапета.
Когато босите му крака стъпиха на лъщящата повърхност на кея, Мартин изскимтя. Затича се напред и с един не особено грациозен скок се бухна във водата. За миг цялото му тяло се скова от студената вода. Той преплува няколко дължини, докато следеше как Мариане бавно и внимателно пристъпва по кея, като се придържа за парапетите от двете страни, но тя предвидливо беше обула гуменки за плуване. Като стигна до края, Мариане махна очилата си и окачи връвчицата им на парапета. После се изправи и присви очи към него.
— Водата е ледена! — провикна се Мартин и сложи ръка над очите си като козирка. — Сигурна ли си…
Вместо да отговори, Мариане се зае със сложната задача да се спусне по стълбата. Кракът ѝ пошляпа във въздуха, докато уцели най-горното стъпало, а голите ѝ бедра, огрени от яркото слънце, лъщяха като жив, напреднал в еволюцията маяк, който призовава най-тъмните сили на морето. Вените ѝ, надути като въжета, като подли паразити обвиваха крехките ѝ крака и като че всеки миг щяха да ги задушат. Но когато и бедрата ѝ потънаха във водата, тя дори не трепна.
— Избутай поничката дотук — нареди тя. — И я дръж стабилно, докато седна.
Мартин изпълни заръките.
И тогава със зрелищен разкривен скок и изненадващо мощен плясък, Мариане се намести в пояса. Мартин през цялото време го държа неподвижен, въпреки пръските и надигащите се вълни. Фините ципи на водата се отлепиха от очите му и ето че тя седеше там, сгъната о две, в надуваемата си поничка, като някое новоизлюпено птиче, сгушено в постапокалиптичното си гнездо.