На входната врата на безличната модерна многофамилна къща в Нютън, където Мери се беше нанесла временно след развода, беше оставен голям жълт пощенски плик.
Мери погледна адреса на подателя, пъхна го под мишница и отключи вратата. Изглеждаше обезкуражена. Сърцето на Аня се сви, почувства се виновна. Беше наранила дъщеря си. И за какво? Нямаше никакъв смисъл да спорят по този въпрос. Та тя беше стара жена. Нейното мнение беше много по-мъртво и по-неуместно от къщата.
Вратата се отвори и от горния етаж долетяха звуците от щурите игри на децата.
— Ехо! — провикна се Мери и метна плика на масичката в преддверието.
Мартин Фледерман. Аня мерна името в ъгълчето на плика и адреналинът забушува във вените ѝ.
— Нима поддържаш връзка с Мартин? — попита тя.
— За теб е — каза Мери през рамо, докато се качваше по стълбите към техните стаи. — Но не го отваряй още, искам да те разведа из къщата.
Аня се взря в плика, опитваше се да проумее това ново развитие на нещата. Пратка за нея от Мартин Фледерман — високия, симпатичен, преуспял мъж, на когото навремето бършеше носа и слагаше компреси на челото, когато беше болен, и чиито малки панталонки, ризки и пуловери кърпеше, подгъваше, запасваше и нахлузваше едни върху други, за да не му е студено на път за училище. А сега той преподаваше в университет тук, в Америка.
— Мамо! — изпищя шестгодишният син на Мери, Гейбриъл, литнал от другия край на помещението, хвърли се, прегърна майка си, вкопчи слабичките си, обути в пижама крачета около нейните и сгуши главичка в корема ѝ. Чудесно беше, че децата са така освободени в днешно време и дори едно момче може без притеснение да покаже толкова обич в един поздрав.
— Може ли да поръчам пица? — обади се иззад ъгъла Сара, деветгодишната и малко по-сдържана сестра на Гейбриъл.
— Да! Пица, пица, пица! — повтори като ехо Гейбриъл, пусна майка си и заподскача развълнуван. — Така обичам пица!
— Май не сте успели да размразите онази супа, нали? — подвикна Мери към Перла, момичето, което вземаше децата от училище и оставаше при тях целия следобед.
Мери беше адвокат в някаква Американска неправителствена организация, която защитаваше правата на имигрантите. На Аня не ѝ убягна фактът, че е леко съмнително дъщерята на нацистка да работи точно това. Каква невероятна страна беше Америка!
— Суалих я в уадиуника, но още е уед… — отвърна Перла, а трелите на нежния ѝ глас, със заоблените меки съгласни, се разнесе из цялата къща, акомпанирани от трескавите, възбудени крясъци на Гейбриъл и прекъсвани от ниския равен тон на въпросите на Мери.
Очите на Аня отново отскочиха върху пратката. Беше се надявала Мартин да запали колата и да дойде от Ню Хемпшир да я види, но нещо „не можаха да се синхронизират по време“ и да уредят тази дългоочаквана среща, а Аня се беше опитала да не показва колко е разочарована. Той беше единственият човек от замъка, с когото все още поддържаше връзка. Но ето че сега се беше появил този пакет с каквото и да имаше в него. Радваше се, че е намерил време да ѝ прати нещо и че двамата с Мери са си говорили за това. Те бяха деца от две различни глави от живота ѝ и общуваха един с друг благодарение на нея — тя ги беше запознала. Когато се роди Мери, Мартин вече беше голямо момче и дори живееше в пансион.
— Здрасти, оми57… — каза Гейбриъл от най-горното стъпало и Аня осъзна, че е пропуснала първия му поздрав. Явно майка му го беше подтикнала да повтори, ако се съди по това как беше застанала до него, сложила ръка на мъничкото му рамо.
— А! Здравей, мое дете! — отвърна Аня на старателния си учебникарски английски и плесна с ръце.
— Здравей — поздрави пак Гейбриъл, ненадейно засрамен, заби главичка в бедрото на майка си и сгъна едното си краче, за да може да го хване за глезена. За Аня той беше непознат вид, екзотично парниково цвете, разцъфнало в тези изобилни времена. Объркваше я, но беше наистина прекрасен.
— Завърши ли пъзела? — попита Аня, като внимателно подбираше думите си. Вече няколко години се беше свивала на един мъничък чин във вечерните курсове по английски в началното училище, защото искаше да научи езика, който ще е роден за внуците ѝ. Но сега, точно когато ѝ трябваха, думите сякаш потъваха в плаващи пясъци.