Гейбриъл поклати глава и с лека тъга отвърна:
— Не, много ми е труден.
— А, не може да бъде, ела, покажи на оми.
Но момчето не помръдна, не се отдели от майка си. Той беше много възприемчиво дете и явно разбираше, че дължи на баба си определена доза уважение или поне внимание. Само че не беше в природата му да угажда на другите. Той живееше в свой собствен свят, със свои правила, свои закони, които явно нямаше навика да променя. Аня, вече от благодатната позиция на възрастта си, беше започнала да забелязва такива неща. А как се бяха чувствали нейните деца, какво обичаха и какво мразеха… тогава, когато те бяха малки, нямаше време за такива разсъждения. И така, като гледаше малкия Гейбриъл, когото вече доста добре познаваше, сърцето ѝ се свиваше от тъга.
— Хайде иди — каза майка му и леко го побутна. — Сигурна съм, че баба може да ти помогне.
И така, Аня протегна ръка и се опита да му покаже с усмивка, че разбира нежеланието му и не му се сърди, че всъщност не е страшна, нищо че е много стара. Но той не вдигна глава да я погледне. Стисна студените ѝ пръсти в малката си топла ръчичка и я поведе към стаята като тежко бреме.
Като дете Мери беше много упорита. Толкова помнеше Аня. Не беше обръщала повече внимание на нюансите, не беше проявявала повече разбиране към това дете. Тя беше родена в началото на Die Wirtschaftswunder58 — онова сомнамбулско време на внезапно изобилие, което беше омаяло цяла Германия. Те бяха бедни в сравнение със съучениците на Мери в града, но за разлика от Анселм и Волфганг, Мери растеше в лоното на лукса и изобилието: за нея винаги имаше мляко, яйца и шоколад, нови обувки и дори когато стана на пет години, купиха автомобил и го деляха със семейство Глебер. За разлика от полубратята си, Аня не растеше сред тиф, дифтерия и изнасилвания. Не бяха я мачкали в претъпкани влакове и автобуси, нито ѝ се беше налагало да живее в зловонни бежански лагери, без вода, претъпкани със закоравели от войната души. За нея винаги е имало училище, дрехи и покрив над главата.
И най-важното, никога не беше ѝ се налагало да лъже.
Дали Аня ѝ се сърдеше заради това? Това ли беше причината Аня да беснее, че дъщеря ѝ е ужасно разглезена, когато минаха доста години и Мери беше съвсем обикновено единайсетгодишно дете, което просто искаше хубави обувки за уроците по танци или се оплакваше, че автобусът на връщане много се бавел? Веднъж беше заключила дъщеря си в непрогледната тъма на сушилнята сред провесените от тавана кървави, полусурови шунки и бекони и я държа там цял следобед. Много пъти ѝ беше крещяла, беше я засипвала със заплахи за абсурдни наказания за нищожни провинения. Тя толкова съжаляваше за тези времена, че чак ѝ се повдигаше. А сега, като гледаше милите, невинни личица на децата на Мери, нейната собствена лошотия не ѝ даваше мира.
Но по някакъв начин те двете бяха преживели всичко това, дори се бяха сближили. Сякаш петте хиляди километра, които Мери беше поставила между тях, ѝ бяха дали свободата, от която се нуждаеше, за да може да прости на майка си. Говореха по телефона всяка неделя вечер и всяка есен Аня прелиташе над океана, за да гостува цели три седмици на дъщеря си, която я обичаше, колкото и да е невероятно.
Мери ѝ пращаше книги с големи букви, специални лампи за четене, снимки на децата си и хомеопатични лекарства за болките в гърба и за артрита. Когато ходеше в Германия, Мери водеше майка си на кино, учеше я да цени камерната музика и я караше с колата на гроба на Керстен. От трите ѝ деца Мери беше най-предвидлива и най-грижовна. Анселм и Волфганг не пренебрегваха дълга си към нея, но никога не се замисляха какво би могло да я разсмее, да разсее самотата ѝ, да ѝ осигури удобства и интересни сведения. А Мери се опитваше да разбере майка си. Опитваше се да прави за майка си това, което майка ѝ никога не бе правила за нея.
Мери не спомена повече пратката, не и преди да приключат с вечерята и Мери да сложи децата да спят с много усилия и мъки (трябваше да им помогне с домашните, да остави някои от лампите светнати, да им занесе нещо за хапване, като че се подготвяха за някакво опасно и усилно пътуване, а не за тази благодат, съня). Беше вече почти девет и половина, когато Мери се появи и видимо беше скапана от умора. Аня седеше на масата в трапезарията и шиеше пола на шевната машина, която беше подарила на Мери преди толкова години и на която винаги, когато ѝ гостуваше, шиеше по някоя нова дрешка за внучката си.