— Още малко шнапс? — предложи Мери с надежда, докато си сипваше още половин чаша вино от отворената бутилка на плота.
Аня се съгласи, макар че шнапсът вече изобщо не ѝ действаше: пиеше твърде много старчески лекарства и те бяха притъпили всичките ѝ рецептори, дори и вкусовите. Но горката ѝ изтощена дъщеря не биваше да пие сама.
Мери напълни чашата на Аня и тъкмо се накани да седне, когато отново скочи като ужилена, чак разпери ръце:
— Пратката! За малко да забравя.
Изчезна в преддверието и след миг се появи с плика в ръка. Щом го видя, Аня леко потръпна в очакване.
— Така… — Мери пъхна пакета в ръцете на майка си и се свлече в креслото си. — Остави сега шиенето. Стига толкова работа за един ден. — Мери махна с ръка, като че ли смяташе заниманията на майка си за проява на безсмислена фриволност.
Това пренебрежително отношение беше цената, която Аня трябваше да плати за многото години, в които се бяха карали. Но не беше много висока.
Без да се противи, Аня сгъна парчето от полата, която шиеше, и изключи шевната машина.
— Добре, хайде да го отворим! — прикани я възторжено Мери.
— Искаш аз да го отворя ли? — попита Аня.
— Давай, давай, аз вече зная какво е! — Мери отпи глътка от виното си.
Аня доста се мъчи да разкъса дебелия плик, докато накрая Мери го грабна от ръцете ѝ, дръпна едно стърчащо крайче, явно поставено там тъкмо за тази цел, и с едно движение откъсна равно и чисто капака на плика. Отново го бутна по масата към майка си. Вътре имаше бележка, сгъната на две около красив бял плик, адресиран със смущаващо познат почерк до Аня Келерман.
Мила Аня — започваше бележката.
За нас ще е истинска чест, ако ни придружиш на това събитие. Минаха толкова много години. Бих искала да те поканя в замъка Лингенфелс като моя гостенка, за да прекараме малко време заедно и да се опознаем отново.
Стаята край Аня изведнъж се залюля и ръцете ѝ затрепериха. Бяха минали повече от четирийсет години, откакто за последен път беше видяла жената, която някога беше най-добрата ѝ приятелка.
— Хайде, майко, отвори плика — нареди Мери.
В плика имаше снимка на Мариане, точно както я помнеше Аня — с гумени ботуши и бричове от туид, издути като балони над тях. Аня разпозна и кофата, която държеше: какъв ценен предмет беше тази кофа навремето — метална, пробита от едната страна; използваха я за всичко. И макар че Мариане беше застанала на сянка, се виждаше колко жив е блясъкът в очите ѝ, как предизвиква всеки, който гледа снимката — дали би посмял да се пошегува с младата графиня в одежди на перачка.
„Тържество по случай издаването на книгата: Мариане фон Лингенфелс: моралният компас на Съпротивата.“ Авторката на книгата беше някоя си Клер Вайс. „17:00 ч. на 21 октомври 1991 г., институт «Фалкенберг», замък Лингенфелс, Еренхайм, Германия.“
— Фрау Фон Лингенфелс те кани, мен също, стига да искаш да те придружа, като нейни гости. Мартин също ще бъде там. Говорих с него. — Мери видимо се вълнуваше.
Аня се взираше в снимката. Въздухът край нея се изпълни с познатия мирис на варовик, на застояла вода, на цъфнали кестени, с особеното изобилие на едра зелка.
Несъзнателно Аня избута плика.
— О, Mutti59! — Лицето на Мери посърна. — Мисля, че трябва да отидем, нима не си съгласна? — Тя взе картичката и заразглежда снимката. — Така и не разбрах защо с фрау Фон Лингенфелс сте си развалили отношенията. Това е било такъв важен етап от живота ти!
— Ех, и ти, Mutti! — възкликна след малко Мери, загледана в лицето на Аня. — Както и да е. — Мери пъхна картичката в плика. — Мислех, че ще се зарадваш! Та това е твоята стара приятелка, която от години не си виждала… изненадата трябваше да е приятна.
Но Аня внезапно беше потънала в друго време и друго пространство… кухнята на замъка Лингенфелс, притъмнена, със заковани с дъски прозорци. Райнер седи на масата, мирише на болест. И невинната изненада по лицето на Мариане, която за миг се преобразява в потрес.
Някъде отдалеч се чу грохотът на забързан градски автобус. Мери прибра празната си чаша за вино и недокоснатия шнапс на Аня. Аня чуваше кранчето на мивката, отварянето и затварянето на миялната машина. Мери ходеше насам-натам из жилището и загасяше лампите. Модерното жилище край Аня се превърна в пулсиращ пейзаж от проблясващи изкуствени светлини — примигващите зелени неонови панели на увеселителния център, сияещите в червено реклами, светещото мече играчка с лилав дигитален екран вместо сърце. Така — сбит нагъсто и потръпващ в неестествен ритъм — изглеждаше животът от другата страна на апокалипсиса.