— Как мина пътуването? Поръчахте ли си вегетарианско ястие? Какво мислите за реконструкциите по замъка? — Клер хваща Мариане под ръка и я повежда сред гостите, шепне ѝ разни сведения, запознава я с разни хора. Има някаква жена, германка, която изучавала Софи Шол60, някакъв швейцарец, „фен“ на Мариане, както и човек, съставител на нова книга от писмата на Албрехт. Мариане стиска ръце, слуша, опитва се да попие всичката информация. Но погледът ѝ току отскача към входа. Колко глупаво постъпи, като не съобрази да уреди някое по-спокойно кътче за първата среща с Аня!
И ето я и нея. Старица, застанала на входа с някаква жена, която би трябвало да е дъщеря ѝ: малката Мери, момиченцето, което носеше името на Мариане. Аня е по-дребна, отколкото я помни, и ходи с бастун, но гърбът ѝ е изненадващо изправен. Косата ѝ се спуска край лицето ѝ, спретната и подредена, подстригана „на черта“. Но лицето ѝ! Лице на старица, прорязано от бръчки във всички посоки и с всякакви размери. Оглежда залата с поглед, пълен с неизмерима тъга, но и с тревога. В мига, щом очите ѝ попадат на Мариане, те сякаш пламват. И ето че тя отново е същата Аня — жената, излъчваща някогашната невъзмутимост и сила. И колко близка и позната ѝ е все още — с източената напред шия, със същия сериозен, напрегнат поглед.
— А, това сигурно е гостенката, която чакате! — възкликва Клер, проследила погледа на Мариане. — Трябва да ме запознаете! — Мариане вече е осъзнала, че е споделила удивително малко с Клер за Аня и Бената, въпреки многочасовите интервюта. Чувства се неудобно, като че тези две жени са тайна, която е пазела за себе си.
По някакъв начин и с помощта на Мартин, който се е шмугнал към нея и е застанал от другата ѝ страна, Мариане си проправя път към приятелката си.
— Фрау Фон Лингенфелс! — възкликва усмихната дъщерята на Аня: привлекателно момиче, лицето ѝ изглежда мило, красиво, макар и малко изтерзано.
Аня не казва нищо, но когато протяга ръка, за да хване ръката на Мариане, очите ѝ греят. Аня сграбчва ръката ѝ в своята трошлива, старческа ръка — като щипци върху щипци — и я стисва.
— Винаги съм знаела, че ще се срещнем отново — казва Аня.
— Разбира се — отвръща Мариане, нищо че това невинаги ѝ се е струвало толкова сигурно.
Последният път, когато двете се видяха, беше денят преди смъртта на Райнер. Беше късно през ноември, 1950 година. И зимата вече беше започнала. Преди това Мариане няколко седмици не бе виждала приятелката си след онзи ужасен ден, когато реши да се качи до замъка и завари там Райнер.
Волфганг се беше появил на вратата на жилището ѝ, посинял от студ, пристъпваше от крак на крак и се опитваше да стопли с дъх ръцете си. Беше слабо дете с остри кокали като на подрастващо теле и все шаваше напрегнато, като че му е неудобно да стои на собствените си крака. За пръв път може би, откакто го познаваше, Мариане изпита някаква истинска топлота към него.
— Не стой на прага, стаята изстива — нареди му тя, все едно е собственият ѝ син.
Бяха потънали в тревожно мълчание, докато Мариане отваряше и затваряше празните шкафове и търсеше мляко и кафе да го почерпи.
— С какво мога да ти помогна? — попита Мариане, след като го настани на масата в кухнята с чаша горещо кафе, която той стискаше с длани.
Волфганг прочисти гърлото си. Макар на тринайсет години, той все още се държеше като малко момче, нищо че гласът му беше вече басов, а брадичката — странно обрасла.
— Хер Брант… Баща ми… — Очите му се стрелкаха, търсеха погледа ѝ, а после отново се зареяха. — Много е болен. Не може да спи. Майка ми се чудеше дали нямате малко лауданум.
Мариане загледа изпитателно момчето. Лицето му издаваше, че му е страшно неудобно. Срам ли беше това? Или болка? Или тъга? Вероятно и трите.
— Нямам. Но ми се струва, че мога да ви намеря.
— Благодаря — смотолеви той, — майка ми ще е много признателна…
Мариане го прекъсна рязко:
— Паднали са ти се лоши карти. Не си виновен.
Момчето зашава нервно в стола си.
— Не носиш отговорност за грешките на родителите си.
Тези думи неволно изскочиха от устата ѝ, без дори да ги обмисли, предизвика ги злочестата физиономия на момчето. Но имаше ли истина в тях? Не беше ли учила тя своите деца да приемат героизма на баща си като част от наследството си? Е, не би ли трябвало да е така и в обратния случай?
60
София Магдалена Шол (1921-1943 г.) — политическа активистка, студентка, участничка в движението за ненасилствена съпротива „Бяла роза“, осъдена за държавна измяна, след като е заловена да разпространява листовки в Мюнхенския университет. — Б.пр.