Анселм и Волфганг клатеха отрицателно глави, съсредоточени върху яйцата. Не, не, свиване на рамене.
Или отбиваха въпросите с едносрични отговори, или гребяха храна с вилиците и я пъхаха в устата си. През последните няколко месеца бяха подивели като малки зверчета, бяха свикнали да спят на открито, да задигат храна, откъдето намерят, и да се пазят от хищниците.
Аня усети как изтощението я преборва. Сигурна беше, че и за миг само да затвори очи, моментално ще заспи.
— Достатъчно — отсече фрау Фон Лингенфелс и избута стола си назад. — Натоварваме гостите. Елизабет и Катарина, вие измийте съдовете! Фриц и Мартин, донесете вода! Вие, семейство Грабарек, по-добре си лягайте.
Аня с облекчение поведе синовете си нагоре, към малката стаичка над кухнята, в която ги бяха настанили. В средата имаше два дюшека, покрити с чаршафи, и по две одеяла на всеки. Кога за последно Аня и момчетата бяха спали на чаршафи? Но красотата на тази простичка гледка, символ на чистота и ред, я стисна за гърлото. Спомни си как като момиче се беше учила да сгъва чаршафите, да ги постила на дюшека, да затъква краищата… ето така… та това е цяло море от знания, които се оказаха съвсем неуместни през последните месеци.
— Мамо… — Гласът на Анселм се разля в тъмното; звучеше като че е отскубнат от тялото му; то напоследък се беше източило и изтъняло, а гласът беше съвсем детски: поне това ѝ напомняше, че е само на девет. — Ще им кажеш ли…?
Аня се стресна и се разбуди.
— Да им каже… какво? — обади се Волфганг още преди тя да успее да проговори. — Че не искаш да оставаме тук ли? Че искаш да се върнем в лагера? — Неговият глас пък беше изненадващо суров. От тях двамата той беше по-напереният, водачът, нищо че беше по-малък.
— Не — отвърна му смирено Анселм. — Мамо?
Аня мълчеше. И в тъмното усещаше, че и двете ѝ момчета я чакат да реагира.
Някаква сова бухаше в тъмнината вън.
— Тихо — продума най-сетне Аня. — Време е за сън.
Девета глава
Вартегау27, януари 1945 г.
Още щом се унесе, Аня се върна във времето на похода. Но това не бе точно съновидение, а по-скоро спомен. Стаил се бе там и я чакаше да го преживее наново; за нея походът беше нещо като междина, преход от един живот към друг, нейното лично преображение.
По пътя към Бреслау28 гъмжи от бежанци. Майки, деца, старци, сестри… всички бягат от напредващата Червена армия. Някои са тръгнали чак от бреговете на Черно море и вече месеци наред са на път. Мъжете сред тях са малко и всички са или сакати, или болни, или стари. Войната не е свършила и повечето мъже все още се сражават: за германците, за руснаците, за местните партизани или за когото смятат, че е най-практично. А най-много са мъртвите. От време на време Аня и синовете ѝ минават покрай групички момчета, които са горе-долу на тяхната възраст, но са сами, не ги придружават никакви роднини. Идват от някои от многобройните лагери на Хитлерюгенд или на програмата КЛВ — „Киндерландфершикунг“ — която провеждаха, за да измъкнат децата от поразените от войната градове, и ги бяха разпратили къде ли не из окупираните източни територии. Навъсени същества са те, дълго са били отделени от майките си, вече са почти претопени да наподобяват образа от фантазиите на Хитлер. Германската младеж трябва да е пъргава като ловна хрътка, жилава като кожа и твърда като стоманата на „Круп“. Аня познава реториката на Хитлер. Искам дръзки, властни, безстрашни и кръвожадни младежи… в очите им отново трябва да затрепка пламъчето на онзи хищен звяр — свободен и величествен. Тези момчета я изнервят. Когато се появят отнякъде, тя се мъчи да се изпари. Аня и нейните синове нямат много багаж — само дрехите, с които са облечени, палтата на гърбовете си и няколко полезни вещи: здрава тенджера, едно метално канче за тримата и кухненско ножче. Аня носи също и малко албумче със снимки и торба плячкосана храна: кървавица, кубче масло и самун изсъхнал хляб, както и едно безценно бурканче миналогодишен мармалад от сливи. Анселм си носи любимата книга, а Волфганг — джобното си ножче. Но за съжаление, документи нямат. Това им създава неприятности. По целия път има някакви есесовци, които удрят печати, разпределят, връщат хора. И връщаните не са само смотаните германски войничета, които би трябвало да опълчват гърди срещу врага на фронта. И цивилните германци трябва да останат: нещо като човешка бариера срещу настъплението на руснаците. И затова есесовците са съсредоточили усилията си в това да ограничават бягащите. Ама че страхливци са тези нацисти от уж висшата раса: крият се от фронта зад бюрократичните си отговорности! Сякаш, като сложиш на пътя на руснаците всички тези бедни души, сковани от ужас, това би променило нещо. Войната е вече изгубена, нищо че крият фактите. На фронта са останали само последните членове на Фолксщурм29.
27
Област в днешна Северозападна Полша, анексирана от нацистка Германия територия, позната още като Райхсгау Вартеланд. — Б.пр.
29
Национална (народна) милиция (на немски: Volkssturm) — форма на народно опълчение, основано от нацистка Германия през последните месеци на Втората световна война, компонент на „Тоталната война“, обявена от Йозеф Гьобелс. В състава ѝ влизат мъже на възраст между 16 и 60 години, които все още не са на военна служба. — Б.пр.