Долу едно семейство бежанци от далечна Галисия палят огън със слама и събрани оттук-оттам дъски и съчки в малката печка на дърва. Момчетата са наобиколили комина, в който се надига топлината на огъня, стоплили са се и са заспали, а жените си говорят. Най-вече за пътя на запад, разказват си основно баналните подробности: за противната жена с ябълковидното лице, която крещеше на всеки, който минаваше по моста, за семейството със скарлатина, за това как всички се бяха струпали около варела с гнили кестени край пътя като ято мухи. „Не, като есесовци на пропускателен пункт“, поправя я Аня и двете се разсмиват. Кога ли се беше смяла за последно? Анселм се стряска в съня си от непознатия звук.
На сутринта тръгват заедно. Стигат до Бреслау, но не се и опитват да продължат с влака. Чули са, че Карл Хенке, гаулайтерът на Силезия, е наредил евакуация на града, за да го превърнат в „крепост“ за войската. Тълпата чакащи да се качат е толкова многобройна, че се е разляла много извън перона, и те не могат дори да видят релсите.
Щом тръгват в срещуположната посока, към гарата запълзява влак — наниз от открити товарни вагони, пълни с нещо, което на пръв поглед прилича на чували с храна.
— О, света Богородице! — възкликва Герда, обърната назад към влака. — Та това са затворници от лагерите.
Чувалите с храна се оказват човешки същества в раирани униформи, почти покрити от тънък слой сняг.
Но Аня не поглежда назад.
— Какво предпочиташ: да седиш в кресло и да шиеш или да коленичиш в градината да вадиш картофи? — Новата приятелка на Аня я е научила на тази нова игра и вече често я играят.
— А ти какво предпочиташ: зауербратен30 или прясна сметана?
Играта ги разсейва и те забравят за разкървавените си нозе и къркорещите стомаси.
През идните седмици те си създават нещо като режим. Събуждат се, поделят оскъдната храна, която имат, и играят някаква такава игра, за да успокоят умовете си. Следобед се предават на простата необходимост да продължават да вървят, да вървят поне докато се натъкнат на следващия изпаднал комат хляб или мухлясал картоф от миналогодишната реколта, който Анселм или Волфганг успеят да изровят. От време на време стигат до някой пункт на Нацистката благотворителна организация, НСНБ31, където наперени доброволци раздават супа и пропаганда: германците само чакат нова пратка с оръжия и ще преобърнат хода на битката; руснаците са толкова отчаяни, че мобилизират и жените; уж добронамерените американци, които настъпват откъм запад, са по-малката заплаха: след тях ще дойдат еврейски айнзацгрупи32, жадни за мъст, затова е наложително борбата да продължи. Германците трябва да триумфират като победители или да умрат. Никой не вярва. Германците губят. Това ясно се вижда по потока хора, които крачат на запад.
Малко по малко двете жени започват да научават по-деликатни подробности една за друга. Герда е етническа германка, родена в покрайнините на Варшава, и двамата ѝ родители са били аптекари. Учила е музика в Консерваторията, там срещнала съпруга си — талантлив тромпетист. Сега е мъртъв. Убит от нацистите.
Тя разказва смешни, романтични истории за съпруга си, как ѝ правел серенада под прозореца на общежитието, та събудил възпитателката, пък тя изскочила навън и го погнала с някаква пръчка. Как ходили на сватбено пътешествие в чужбина с кораб по Дунава. Как ѝ подарил котенце на първата им среща. А когато децата заспиват, двете жени си разказват и по-мрачни и болезнени истории за загубените си домове и семейства. Така се приспиват.
Герда е тръгнала със сина си към Дрезден, надява се там да може да отседне при свои братовчеди. „Хайде, елате с нас! — кани я настойчиво Герда. — Сигурна съм, че ще намерят място и за вас.“ Дрезден изглежда доста обещаваща цел на пътуването им. „Флоренция на Елба“, така го наричат, прекрасен град, все още почти незасегнат от военните действия. Всички разправят, че няма опасност Съюзниците да го бомбардират, защото няма тежка индустрия, освен това там е управлението на Международния червен кръст, а и градът е с особено културно значение. Дори се носят слухове, че там живеела и някаква любима леля на Уинстън Чърчил и че Съюзниците се опитват да го опазят, за да стане новата столица, когато войната свърши. Аня с радост се съгласява.
31
NSV, или Nationalsozialistische Volkswohlfahrt, „Националсоциалистическа народна благотворителност“ — благотворителна организация, създадена през 1931 г., която Хитлер по-късно прави част от Националсоциалистическата партия. — Б.пр.
32
Айнзацгрупите (на немски: Einsatzgruppen, буквално: „оперативни групи“) са специализирани подразделения на СС. Играят ключова роля в т.нар. окончателно решение на еврейския въпрос. В случая названието се използва в смисъл на „наказателни отряди“. — Б.пр.