Януари е, 1945 година.
Пътуването им до Дрезден отнема още три седмици. А тези три седмици са доста безрадостни: всички се чувстват нещастни през повечето време. Но в съзнанието на Аня по някакъв начин тези седмици са по-леки и от предишните години, и от тези след тях. Те са като последния прилив на енергия у смъртника. Времето постепенно става по-благоприятно — студено е, но от време на време се показва слънце. Гладни са, но все още имат общата храна, макар и оскъдна, а и малкото останала мазнина край костите си… но най-вече все още имат синовете си, скъпите си момчета, а толкова много жени не могат да се похвалят с това.
Всяка нощ всички заспиват, сгушени един в друг, в оптималната човешка редица: Аня е в единия край, приятелката ѝ — в другия, момчетата са помежду им. Понякога Аня заспива, преди да е завършила изречението. Непонятно е, но успява. Не се бори с обичайните въпроси „Ами ако…?“, „А как…?“, „А после какво…?“, които най-често занимават мислите ѝ нощем.
И така, въпреки всичко, което ще се случи след това, в сънищата си Аня още се връща тъкмо към този — колкото и невероятно да звучи — оазис.
Десета глава
Замъкът Лингенфелс, август 1945 г.
Седмица след пристигането на семейство Грабарек в замъка дойдоха и руснаците.
Приближиха някак зловещо тихо, просто групичка тъмни фигури, които пълзяха нагоре по хълма. Трима от тях бяха избързали пред останалите и се бяха разпръснали в различни посоки като разузнавателна група пред взвод, но това изобщо не беше взвод. Е, може някога да е било. Сега представляваха нещо като човешки останки: изпити, целите в дрипи, с гладни погледи.
Вече седмици наред в Еренхайм се говореше за групичките от скитащи бивши затворници, освободени от някой Сталаг33. Само в лагера Мозбург е имало почти седемдесет хиляди затворници от различни националности — французи, британци, холандци и дори американци, но най-многобройната група била от Червената армия. И то не само руснаци, а и украинци, естонци, латвийци и хора от другите балтийски народи, които първо били мобилизирани от руснаците, а после пленени от германците. Много от тези мъже се страхуваха да се върнат по домовете си в страни, които вече са погълнати от сталинисткия Съветски съюз. Всички домакини в Еренхайм бяха убедени, че тези хора до един са изнасилвачи, убийци и дегенерати, както и че са решени да мъстят. Но никой не повдигаше въпроса „За какво?“.
„Пълни глупости!“, беше казала Мариане, когато един ден дъщерите ѝ се върнаха от Еренхайм и се оказа, че са им напълнили главите с тези брътвежи. „Това са съвсем обикновени мъже, просто са гладни и изстрадали от лошо отношение. Хората в Еренхайм не знаят нищо за руснаците.“
Руснаците бяха дошли във Вайслау през януари и се бяха настанили там като у дома си. За разлика от повечето свои съседи, Мариане не избяга. Няколко пияни руснаци не можеха да я накарат да изостави дома, в който се беше чувствала толкова щастлива, мястото, което я свързваше с Албрехт. Повечето от слуховете за ужасиите, които щели да правят руснаците, се оказаха лъжа. Да, наистина хлопаха по вратите нощем, за да се доберат до шнапс и жени, но Мариане бързо намери начин да ги откаже от намеренията им. Трябваше просто да им се опълчиш. Да им покажеш, че не те е страх. Достатъчно беше веднъж да се покаже на вратата по халат, размахала тигана… как само се смяха тогава. Но не посмяха да нахлуят в дома ѝ. Да, те бяха крадци, но можеш ли да ги виниш? Германците бяха избили двайсет милиона техни сънародници. И затова те вземаха всичко наред — от велосипеди и чайници до пухени възглавници и — най-ценните за тях — радиоапарати. Но не бяха чудовища. Мариане не побягна, докато не стана ясно, че смятат да вземат и имението ѝ.
Но сега, докато гледаше тези мъже да се изкачват по хълма към замъка, потръпна от страх. Те не приличаха на руските войници, които помнеше от Вайслау.
— Дали ще ни убият? — попита уплашена Елизабет. — Толкова са много.
Катарина, която стоеше до нея, заплака.
— Не говори глупости — скастри я Мариане. — Просто са изгладнели.
А зад момичетата Бената беше пребледняла като платно. Мариане си припомни жилището, където я завари, и онзи противен руснак с калашника пред входа. Бедното момиче, то имаше свои спомени от руснаците. Мариане усети да я жегва чувство за вина. Да, Бената съвсем основателно се вцепеняваше от страх.
33
Мрежа от нацистки лагери за военнопленници, известни още като Stammläger (Главни лагери) или Kriegsgefangenen-Mannschafts-Stammlager, служили основно като транзитни или разпределителни пунктове за пленници от редовите войски. — Б.пр.