— Скрийте се в мазето — нареди Мариане на дъщерите си. — Аз ще ги посрещна, като дойдат. Хайде — добави тя по-меко, като говореше вече на Бената. — Погрижи се за децата.
Без да продума, Бената тръгна след момичетата.
— Ние ще останем — обади се фрау Грабарек.
Мариане почти беше забравила, че и те са там. Откакто дойдоха преди седмица, те почти не бяха казали и дума. Един господ знае какви ужаси са преживели. През повечето време Мариане гледаше просто да ги остави на мира.
— Няма нужда… — опита да възрази отначало Мариане, но след това се замисли. Момчетата може би нямаше да е зле да се покажат, а и фрау Грабарек, въпреки че беше тиха, излъчваше сила, която не биваше да се пренебрегва. С облекчение, което изненада и самата нея, Мариане добави: — Благодаря.
И така, те зачакаха. Чудновата близост цареше между тях в този момент. Не говореха, но в мълчанието им имаше солидарност. До този момент двете момчета Грабарек предизвикваха по-скоро безпокойство у Мариане. Бяха така потайни, че сякаш не можеше да им се има доверие. Толкова бяха различни от момчетата, с които беше свикнала — тези умни и наперени синове на германските аристократи. Колкото и да се стараеше, Фриц не успя да накара Волфганг и Анселм да играят. Нищо подобно: момчетата следваха майка си като тихи, разтревожени добермани.
Почукаха най-сетне на вратата — непоколебимо, но не и войнствено. „Това са просто мъже — повтори си Мариане това, което беше изтъкнала пред момичетата. — Просто руснаци. Човешки същества, с които същият режим, погубил Албрехт и Кони, се е отнесъл много зле.“
Мариане едва успя да отвори тежката входна врата и се озова лице в лице с двамата мъже, застанали пред входа. Единият беше висок, кожата на лицето му беше тънка и прозрачна, като каймак от варено мляко, и опъната по скулите му; другият беше нисък, на вид в по-добро здраве, с брада и светли, неспокойни очи. Високият беше наметнал одеяло на раменете си, въпреки горещината.
— Нуждаем се от храна — започна той на език, който в общи линии наподобяваше немски; гласът му звучеше доста басово, почти неочаквано нисък за толкова хилав човек. Панталоните му бяха възкъси, а босите му крака — целите оклепани в кал. — И вода.
Останалите мъже зад него се бяха струпали в началото на моста над рова. В предните редици стояха по-здравите и издръжливи затворници, зад тях — сбирщина от жалки души, а мнозина все още се влачеха по пътя, всички измършавели, късо остригани, с неадекватни погледи. Явно сред тях имаше току-що присъединили се към групата и такива, държани бог знае колко в нацистките лагери за военнопленници. Сигурно бяха около петдесетима, всички притихнали, впили погледи в нея.
— Я говорю по русски — заговори Мариане на техния език. — Вы русские, нет?34
Високият мъж я гледаше, без да примигва. Нито той, нито приятелят му показаха обичайните изненада или въодушевление, с които повечето руснаци посрещаха това нейно изявление.
— Болшинството от нас, да. — Мъжът вече говореше на руски. — Нуждаем се от храна и вода, и място, където да отдъхнем.
— Ще ви донеса. А в обора има място и слама. Може да си починете там.
По-ниският мъж навири глава към замъка и забоботи на някакъв диалект с много гърлени звуци. Високият преведе:
— Колко души живеят тук?
— Леглата са заети — отвърна Мариане и изправи рамене. — Но в обора има място. Ще ви донесем храна.
— И вода — припомни високият.
— И вода — повтори Мариане.
Едва след като затвори вратата, тя осъзна, че ръцете ѝ треперят.
В кухнята Аня и нейните момчета вече бяха започнали да белят картофи.
— Можем да ги сварим с ечемик и моркови. Ако сложим шепа трохи, ще се сгъсти.
Мариане кимна, благодарна за спокойствието на Аня. И за това, че можеше да готви. Само за една седмица, откакто беше дошла, всички в замъка вече усещаха ползите от нейната вещина. Тя знаеше как да мели рапицата, за да направи олио, как да кърпи чорапи и как да консервира плодовете и зеленчуците за зимнина. И беше поела готвенето, а това сериозно облекчаваше Мариане. От доста отдавна нямаше кой да ѝ помага поне малко за къщната работа и гледането на децата. Бената дълго боледува, а и тя така или иначе не можеше да се причисли към възрастните. А откакто споделяха едно домакинство с фрау Герщлер във Вайслау, бяха минали много години, цяла вечност.
Докато фрау Грабарек, или Аня, както вече свикна да я възприема Мариане, режеше и готвеше, Мариане пълнеше кофи и гюмове с вода от варела, която вече започваше притеснително да намалява. Всяка седмица хер Келерман пълнеше „цистерната“, натоварваше я на мършавата си изстрадала кобила Гилда и я носеше в замъка, защото там нямаше кладенец. От последния път бяха минали пет дни. Когато Мариане напълни първите съдове, Аня нареди на синовете си: