Това беше краят на Бената Грубер. Момичето, израснало на улица „Крензих“, номер 7, което мечтаеше да се омъжи за богат мъж. Това беше краят на Бената Фледерман, жената, с която Кони се държа така ужасно, малката глупава кокошка, заключена в квартирата, която пирува със собственото си разочарование. Мрачните подробности около екзекуцията на Кони, времето, когато лежа в затвора, загубата на дъщеричката ѝ… всички тези неща не можеха да се сравняват със загубата на сина ѝ. За Бената Краят, за който германците започнаха да говорят през следващите години, се свеждаше до това.
Тринайсета глава
Замъкът Лингенфелс, декември 1945 г.
Мартин беше много малък и нямаше как да си спомня Коледите отпреди войната. Историите, които му разказваха Елизабет и Катарина, му звучаха толкова неправдоподобни, колкото приказките за вълшебства. Печена гъска за вечеря, глювайн36 и цимтщерне37, портокали с набучени с пъпки карамфил, шарени пакети с нови чорапи, панделки за коса, шоколади и книги. Елизабет му каза дори, че веднъж получила от баща си истинско бяло зайче в шарена клетка.
Мартин най-много се впечатляваше от тържествата — толкова много хора, събрани от общата си радост, а не от страха. Той беше виждал да се събират много хора само в бомбоубежището или по демонстрации, или по задръстените улици, кипящи от ужас.
— Тази година ще празнуваме Коледа както трябва — обяви Мариане още на първи декември. Не я плашеха нито сковаващият студ, нито недостигът на храна дори тук, в замъка. Това беше планът ѝ. На първата неделя на Адвента38 тя заяви, че е твърдо решена да изпече щолен. Останалите бяха малко скептични — не само заради дажбите, но и защото никога не бяха виждали Мариане да пече сладкиши. Но тя настоя. От септември насам беше заделяла брашно и захар за тази цел.
И така, децата украсиха кухнята. Момичетата измайсториха малки нежни звездички от слама и вълнени нишки от някакъв стар разплетен пуловер и ги окачиха на свежо откъснати борови клонки.
— Боже наш, благодарим ти за всичко, което имаме във времена, когато толкова много хора си нямат нищо. Благодарим ти, че сме заедно, че сме здрави, че имаме храна и покрив над главите си.
Мариане беше започнала да казва тези думи всеки ден преди вечеря. Това беше новост. Преди — по-точно преди Края, не преди войната, но със сигурност, преди да дойде в замъка — Мариане не беше религиозна жена. Елизабет и Катарина не одобряваха тази нова набожност, но Мартин обичаше да слуша гласа ѝ, когато изреждаше нещата, за които трябва да са благодарни, и когато говореше за нещастието на другите. Винаги е добре да знаеш, че има хора, които са по-нещастни и от теб.
— Вярваш ли в Бог? — попита Мартин майка си една вечер, преди да заспят в малката си стаичка над кухнята, а дъхът му излизаше на бели облачета в тъмнината.
— Не зная — отвърна тя, но дори и в тъмното Мартин усещаше, че очите ѝ са се напълнили със сълзи от този въпрос.
Мартин се ядосваше, че е такава плачлива. Сълзите ѝ сякаш бяха готови да рукнат всеки миг, очите ѝ бяха все зачервени, винаги беше разтреперана и несигурна. Откакто дойдоха руснаците, беше станало още по-лошо и вече всяко нещо, дори най-незначителното, можеше да я разплаче. Включително — явно — и споменаването на Бог.
Мартин все пак вярваше в Бога. Та как да не вярва? Непоносимо беше да си представяш, че няма нещо по-добро някъде там, че няма някакъв божествен мехлем за всичкия хаос и ужас, който беше видял тук, на земята. Той вярваше в Бог не като обяснение, а по-скоро като спасител: мъдрият, строг властелин, седнал на трона си сред облаците, който наглежда тези долу. „Много добра работа свърши през последните седем години, няма що!“, беше възкликнала Елизабет, когато Мартин си призна, че вярва. Но не Бог беше причинил войната и всички тези ужаси. Хората бяха виновни, така мислеше той. Но вече беше разбрал, че е по-добре да не спори с Елизабет. Бог властва само в небесата, би ѝ отвърнал Мартин. Но Елизабет явно очакваше да види по-сериозна Божия намеса в земните дела.
Навън температурите бяха паднали до незапомнено ниски стойности. И сополите, и дъхът, и сълзите замръзваха още щом се покажеш навън. Из цяла Германия хората гладуваха. „Който копае гроб другиму, сам пада в него — казваха по британското радио. — По време на войната ние гладувахме, за да изхранваме германците; нека сега жънат каквото са посели.“ Тези думи накараха Мартин за пръв път да се замисли за вражеските деца. Не за войниците, а за малките момчета и момичета.