Един ден преди Коледа Мариане даде на децата пакети, изпратени от американски квакери. Бяха пълни с всякакви прекрасни неща: портокали, четки за зъби, шоколадчета, кутийки с някакво сирене, което се наричаше „Крафт“, и дъвки. Във всеки пакет имаше цветни картички, нарисувани от американски деца — по-скоро рисунки с маслени пастели в ярки цветове. На картичката на Мартин беше нарисувана дебела бяла котка на кафяви петна с панделка на бели и червени райета. На нея пишеше: В знак на добрата воля на нашата страна, и беше подписана от Ейми (на осем години) и Роджър (на шест). Мартин се опита да си представи Ейми и Роджър и кутията с пастели, с които са нарисували картичката. Във въображението му те носеха чисто нови дрехи от магазина и обувки с дебели подметки, които никъде не са протъркани от износване. Беше напълно сигурен, че всеки от тях си има свой велосипед и че оставят недоядена храна в чиниите си. Мартин си представяше всичко това не толкова със завист, колкото с почуда. Колко удивително нещо е това — да си американец!
— Изяжте половината от това, което е в пакета, а за другата половина измислете на кого да я подарите — нареди Мариане. Бяха получили тези подаръци само защото бяха „Опфер“. Нямаше достатъчно за всички деца в Еренхайм. И въпреки презрението на Мариане към жителите на градчето, това неравенство не ѝ харесваше.
Само Елизабет има куража, или глупостта, да се възпротиви.
— Ето затова ти току-що загуби половината си порция — обяви Мариане. — И бездруго сте доста по-добре осигурени от повечето деца в Германия.
От този момент нататък никой повече не се обади.
И затова същия следобед, докато Мариане беше на посещение в лагера за бежанци, Аня приготвяше коледната яхния, а Бената си почиваше, децата, без Фриц, който имаше треска и беше на легло, се навлякоха с още повече дрехи и тръгнаха към Еренхайм, понесли половинките от шоколадчетата и дъвките си, сякаш бяха даровете на влъхвите.
— Аз ще си изям моето сама — заяви Елизабет.
Само че думите ѝ така шокираха Катарина, че Елизабет се принуди да се откаже от намерението си. Вече беше на тринайсет. Ако не беше войната, казваше тя, ако не беше всичкото това, щяла да се учи да свири на пиано, да чете интересни книги и да ходи на уроци по танци. А сега имала само Библията и няколко томчета на Гьоте, които вече била чела милион пъти. А и нямало с кого да танцува, освен с „малоумния“ си брат. Като проява на нещо като учтивост Мартин и момчетата Грабарек не бяха обект на мърморенето ѝ.
Катарина и Елизабет решиха да тръгнат към детския център в лагера за бежанци и да дарят половината от своите подаръци на децата там. Доста пъти бяха придружавали майка си, когато ходеше да помага там, и вече познаваха някои от децата. Мариане със сигурност щеше да остане доволна от това решение.
— Мартин, искаш ли да дойдеш с нас? — попита Катарина.
Мартин отказа. Щеше да тръгне с Анселм и Волфганг. Достатъчно време беше прекарал с момичетата, които постоянно дърдореха, все за нещо се притесняваха и вечно се заяждаха една с друга. А момчетата Грабарек бяха тихи, но знаеха много. Имаха си техен език, съставен от погледи и кимвания, и така се разбираха. Можеха часове наред да вървят по полето, да си подритват някакъв камък, да превръщат това в игра, без изобщо да уточняват правилата. Мартин много се възхищаваше на способността им да живеят в свой собствен свят. „От друго тесто са замесени“, както би казала фрау Фортмюлер. Не като присъда, а просто наблюдение. Мартин беше спечелил доверието им, защото той самият не говореше много, а беше и схватлив. Затова те му разказваха за пътуването си на запад — за това как са се промъквали покрай пропускателните пунктове на СС39 и как са нощували в студените гори в Полша. Разказаха му и как са избягали от бомбоубежището в Дрезден, което прегряло като пещ в нощта на онази ужасна бомбардировка, когато пожарите поглъщали сграда след сграда, а дърветата лумвали като празнични факли и асфалтът се топял в лепкави локви по улиците. „А на изток?“, беше попитал веднъж Мартин. „Разкажете ми за там, където сте живели преди това?“ Но момчетата веднага млъкнаха. Мартин не попита повече.
На Бъдни вечер в града цареше тишина. В други дни местните се събираха на бригади и разчистваха с гребла и лопати останките от порцелановата фабрика, която Кралските военновъздушни сили по погрешка бяха бомбардирали, защото я взели за оръжеен завод; но този път американците бяха дали почивен ден на всички. Сега, като не се чуваха обичайните шумове на реконструкцията, Мартин започна да забелязва нови, по-обикновени звуци: някъде плачеше бебе, отваряха се и се затваряха врати, някакъв улук дрънчеше под поривите на вятъра, а и цял рояк шумни храбри птичета чуруликаха лудешки из голите клони на някакво дърво.
39
СС, или Шуцщафел, на немски: Schutzstaffel (SS) — „охранителен отряд“, е голяма паравоенна организация, създадена от Нацистката партия като военизиран корпус за охрана на висшите ѝ функционери. — Б.пр.