Мартин тръгна с братята Грабарек, без да пита накъде са се запътили. Щеше да прави каквото правят те, така се бяха разбрали, макар и без думи. Волфганг беше водачът. Той беше по-малък от Анселм, но беше по-силен и по-храбър. А те бяха приели Мартин, защото не се опитваше да ги командва или да ги въвлича в разни игри, както правеше Фриц. Когато бяха всички заедно, Мартин беше свързващата брънка.
Минаха покрай църквата, прекосиха замръзналия воденичен вир и бомбардираната фабрика, а после и градския площад с информационните табла, облепени с американски плакати. „Това е срам. Виновният си ти!“ Така пишеше с големи букви върху снимки на мъртви тела, голи, измършавели от глад, натрупани на купчини като сухи пръчки. На една от снимките имаше дете, впило очи във фотоапарата, клекнало зад една ограда от бодлива тел; скелетът му се виждаше през кожата.
Момчетата минаха покрай плакатите, без да ги поглеждат. Вече ги бяха виждали. Когато за пръв път ги изложиха, Мариане накара всички да тръгнат от замъка и да отидат в града да ги видят. „Ето това направиха Хитлер и хората му — каза тя. — Който и да ви убеждава, че смъртта му е трагедия, не вярвайте.“ Катарина се беше разплакала и хората от града, които минаваха край тях, започнаха да ги заглеждат. Значи, не е прието да се спираш да гледаш — така разбра Мартин. Щом се спираш и гледаш, значи признаваш вината си. „Виновният си ти!“ — така пишеше на плаката. Който и да си, щом се спираш да четеш, значи това „Ти“ си ти.
Но Мартин искаше да гледа ужасяващите фотографии. Пропаганда, твърдяха жителите на Еренхайм, но Мартин вярваше на Мариане. И в тези образи виждаше колко застрашителен и необятен е светът извън живота, който той познава, колко пропит е от ужас и жестокост, много по-болезнени от тези, които той беше преживял. Лицето на момченцето от снимката се взираше в него така, сякаш бе не на плакат, а под слой лед в замръзнало езеро. И Мартин сякаш стъпваше по леда, който беше погълнал и сковал тялото му.
Но днес той крачеше бързо редом с Волфганг и Анселм. Те продължиха към далечния край на града, минаха по тесните пешеходни улички и край редицата красиви вили, някога собственост на най-изявените нацисти в Еренхайм, а сега ги бяха конфискували и приютяваха в тях бежанците. Най-сетне излязоха извън града. Над тях се ширна небето, студено и сиво като корем на мъртва риба. Вървяха по пътя сред заскрежените ливади, застинали под сенките на островърхи планински зъбери, покрити със сняг. Вървяха на запад, към Френската зона. Границата не беше далеч. Мартин най-сетне разбра: бяха решили да отидат до френския лагер за германски военнопленници.
— Qùest-ce que vous voulez?40 — попита ги пазачът французин, щом стигнаха до портите. Бяха устроили лагера в нещо като казарми — няколко ниски бараки, оградени с телена мрежа.
— Дошли сме да видим баща си — отвърна Волфганг на немски.
Мартин извърна неразбиращ поглед към него. На табелата пишеше: „Забранено за посетители. Допускат се само роднини“.
— Зоната за свиждане е там — махна с ръка пазачът към оградата вдясно. Бяха се събрали доста хора, най-вече жени и деца, чакаха с дарове в ръце — цигари, картофи, сланина, резенчета осолено свинско, увити в малки пакетчета, толкова малки, че можеха да ги мушнат през дупките на оградата.
Затворниците бяха строени от другата страна на оградата.
— Кого търсите? — попита ги кльощав затворник с издължена шия, облечен в опърпана гестаповска униформа, но всички нашивки бяха отпорени.
— Франц Мюлер — отвърна Волфганг и погледна към Анселм.
Мартин усети как го залива нещо средно между нервност и срам. Не бяха виждали хер Мюлер от онзи инцидент с руснаците.
Дълговратият се извърна през рамо и извика името му, оттам го пое друг и трети, и накрая викът се изгуби в бараката. След това зачакаха, бяха се промъкнали до оградата и бяха заели едно късче за себе си. Покрай тях, от другата страна на оградата, минаваха малки групички затворници, напъхали ръце дълбоко в джобовете си, а дъхът им излизаше на бели облачета. Други стояха облегнати на външните стени на бараките въпреки студа, с шапки, нахлупени ниско над очите. И накрая, почти като по чудо, Франц Мюлер се появи отнякъде и тръгна към тях. Широкото му безизразно лице се беше преобразило от изненада. Странно изглеждаше той тук, сред тази жалка тълпа. Зад бодливата тел той сякаш внушаваше повече страхопочитание, отколкото когато цепеше дърва в техните гори. Мартин хвърли въпросителен поглед към Анселм и Волфганг. Но с изненада откри, че те вече се бяха преместили, сякаш търсеха другиго.