— Хер и фрау Келерман! — поздрави бодро възрастен мъж. Той свали кепето си, а лицето му грееше от радост. Беше престарелият баща на шивачката в града, известен коцкар. — Женените са по-близо до рая — продължи той, а в ъгълчето на устата му проблясваше струйка слюнка.
И това не беше малко от устата на хер Бец. Всички в града се преструваха. Никой тук не търсеше истината. И Аня беше доволна от това. За тях тя беше просто бежанка от Изток, една от онези отчаяни души, които те бяха принудени да приютят в домовете си, да пуснат децата им в училище и да им помагат със спечелените си с честен труд германски марки. А сега беше съпругата на хер Келерман. Не искаха да се ровят надълбоко.
— Бог да ви благослови…
— Бог да ви пази…
Гостите се изреждаха да ѝ поднасят благословиите и подаръците си. Сега, когато Хитлер го нямаше, те отново бяха станали благочестиви католици. Но коя беше Аня да ги съди? Тя стискаше ръцете им, привеждаше глава, благодареше.
— Какво прекрасно тържество — каза Мариане, която изведнъж се беше озовала до нея.
Аня се усмихна, зарадва се, че вижда приятелката си. Мариане беше доста по-висока и кокалеста от останалите съпруги и домакини в Еренхайм и значително се отличаваше от тях в тази изискана рокля. А освен това не беше и в стихията си: тук беше гостенка. Тази жена можеше да се чувства добре само ако тя командва, както когато крачи насам-натам из бежанския лагер и разнася дарени одеяла или провежда анкети и диктува писма, а Аня печата.
— Не ставайте, вие сте царят и царицата на това тържество. Трябва да си седите на троновете — каза Мариане, а после се обърна към Керстен: — Хер Келерман, надминали сте себе си.
Керстен не беше свикнал да му се говори така.
— Gnädige Frau41 — запелтечи той, — за нас е чест да ни гостувате.
— За нас също е чест да бъдем ваши гости — отвърна Мариане, като мина незабелязано в учтивия тон, който използваше за общуване с представители на различни прослойки.
— Мариане, нали ще вземете част от храната за вкъщи… — поде Аня, но се сепна, като видя един кръглолик мъж, който се приближаваше към тях с фотоапарата си. Хер Бремер. А тя си мислеше, че по това време на вечерта вече е в безопасност.
— Фрау Грабарек! — провикна се хер Бремер, но се поправи: — О, не! Фрау и хер Келерман! — Той свали шапката си и направи дълбок театрален поклон. — Извинявам се за закъснението. Но имам извинение… — Бремер изви ръка зад гърба си и извади нещо от чантата. — Новата ми светкавица! Във вестника ще изглеждате така красиви и озарени, като че сте снимани посред бял ден, дори и да направим кадъра нощес.
Аня пребледня. Керстен беше предложил да се снимат и към съобщението за сватбата във вестника да отпечатат и снимка. Аня се противеше. Но вече беше решено. Той толкова искаше да отразят венчавката си във вестника, че Аня осъзна как дълбоко в себе си той всъщност е суетен човек: направо гореше от желание да покаже пред света новия си живот.
— Тук мястото е чудесно за нашата работа — обяви хер Бремер с блеснал поглед, докато нагласяше фотоапарата и прикрепяше светкавицата. Дребен, коварен човечец беше той. Преди бил фоторедактор в бившия нацистки вестник и се беше прочул с богатия си каталог от „Снимки на расите“, но разбира се, за това никой не говореше. Аня взе да се върти неспокойно в стола си. — Първо няколко непринудени кадъра — каза хер Бремер и вдигна черната кутия към окото си.
Аня примигна и светкавицата блесна. Тя усети как Керстен до нея се дръпна назад. Гостите започнаха да се събират край тях, а цигуларят спря да свири.
Светкавицата блесна отново и Аня се хвана за стола си, като че имаше опасност да падне.