— А сега една изправени… ето тук — нареди хер Бремер, насочи обектива към групичката гости и направи няколко импровизирани кадъра. Някои от мъжете се изтеглиха назад.
— Като на разпит — възнегодува някой.
Аня се опита да се усмихне.
— Готови ли сте? — попита Бремер.
— Jawohl!42 — отвърна Керстен с изненадващо силен глас.
И всички застинаха изправени до стената, като че им предстоеше разстрел — жертви на светкавицата.
Шестнайсета глава
Тьолинген, май 1950 г.
Е, значи ще се пишат нови глави. Това радостно чувство беше завладяло Мариане след сватбата на Аня. За нея наистина беше обнадеждаващо да види приятелката си омъжена за добър човек, добър германец (а това беше почти изчезнал вид!). Милата ѝ Аня — силен съюзник, присъствие, което вдъхва спокойствие, вечно загадъчна… — тя щеше да започне нов живот.
Но в името на честността, най-вече към себе си, Мариане не можеше да отрече, че от време на време я жилваха скръбни мисли. Това беше краят на тяхното партньорство. В последните години двете с Аня бяха работили заедно като доброволки в бежанския лагер. Дори и сега имаше над двеста хиляди бежанци в лагерите из цяла Германия. Но Керстен щеше да има нужда от Аня за работата в стопанството. Това беше една от двете причини, поради които се ожени за нея, и това не беше тайна за никого. Той вече застаряваше, а Аня беше силна. Щеше да ѝ се налага да работи като кон. И вече нямаше да има време за плановете, проектите и списъците на Мариане. Вече нямаше да има кой да задейства изпълнението на идеите ѝ, нито кой да печата писмата, нито кой да ѝ помага да сортират книгите от кашоните в библиотеката.
Днес Мариане организираше тържество за изпращането на последните останали обитатели на лагера — група естонски евреи. Това беше първият лагер, в който беше пристигнала и Аня, но от няколко години беше реконструиран и вече приютяваше само оцелели евреи. Отначало бяха смесили безразборно всички: сътрудници на нацистите бяха хвърлени в същите общежития като полските националисти, циганите и евреите. Надзирателите от концентрационните лагери спяха редом с бившите затворници. Слава на бога, преустроиха ги.
През последната година Мариане попълни толкова документи за оцелелите естонци, че ако натовареха книжата на някой кораб, щеше да потъне. И усилията ѝ най-сетне бяха възнаградени. Естонските евреи получиха позволение да емигрират в Съединените щати.
Сеньор Карфолио от Международната организация на бежанците, отговорник на лагера, беше малко скептичен по отношение на тържеството: „Как така тържество? За такъв емоционален момент! Та това са последните бежанци, последните оцелели от една малка общност…“. Не беше типичен италианец. Мариане обаче беше сигурна, че като организира тържеството и го покани, човекът ще се отпусне и ще се порадва на момента.
Беше вторникът след сватбата на Аня — хладен и ветровит ден. Мариане стоеше пред портата на лагера и я чакаше, чакаше и Бената, която — макар и неохотно — се беше съгласила да им помогне с приготовленията. Мястото вече изглеждаше опустяло. Повечето бараки бяха празни, освен тези, в които спяха естонците. Помещението за депаразитация отдавна беше съборено, а на мястото на огнищата за готвене имаше кухненски кътове. Добре че всичко приключваше. Но днес, докато стоеше и чакаше сред тишината, Мариане усети, че ѝ липсва предишната суматоха и кипящата енергия. Тя беше като живо свидетелство за войната, като доказателство. А сега и то щеше да бъде заличено. След като и тази последна група бежанци си заминеше, лагерът щеше да бъде съборен до основи и на негово място щяха да изградят модерен жилищен квартал.
„Какво би казал за всичко това?“ Питаше Албрехт. Питаше и Кони. Кони особено много щеше да се погнуси от предложението на градската управа. Все пак, преди да стане бежански лагер, това беше казарма, тук бяха обучавали офицерите от Вермахта. „Опожарете проклетия лагер и издигнете страховит паметник!“, щеше да заяви той. Никога не е бил прагматичен.
Мариане добре знаеше това и често го дразнеше: „Ти не си истински германец“. Да, Кони беше романтик и идеалист.
И тъкмо когато мислите ѝ започнаха да стават доста мрачни, Мариане видя Аня да пристига — караше я хер Келерман. Два чудесни нови коня теглеха каруцата му, но тя си беше същата онази разнебитена кола, с която беше посрещнал нея и децата при пристигането им в замъка преди толкова много години.
— Няма ли да останете на тържеството — попита тя хер Келерман, докато им помагаше да разтоварят храната.