— Nha. — Хер Келерман поклати глава, глуповато усмихнат, без дори да се опита да си измисли извинение.
— Охо, какъв пир си подготвила! — възкликна Мариане, като видя двете торти, които приятелката ѝ беше изпекла. Имаше и цяло гърне с наденички и хляб, и сирене. Аня винаги е знаела как да нахрани цяла орда. „Къде си се научила да готвиш в такива количества?“, беше я попитала веднъж Мариане. А Аня ѝ отговори уклончиво: „Нищо особено, инстинкт“.
— Хайде да празнуваме в библиотеката. Трапезарията е твърде потискаща, няма да е много празнично. Не слушай сеньор Карфолио. — В очите на Мариане просветна лукаво пламъче. — В края на краищата това е нашата библиотека, нали така?
„Библиотеката“ не беше кой знае какво, просто обширна зала с полици за книги, удобна маса и столове. Но Мариане беше предложила начинанието и излезе права — оказа се чудесна идея. Бежанците се радваха на достъпа до книги. А Мариане сама беше събрала книгите и беше организирала функционирането на библиотеката.
Докато Мариане и Аня вървяха към бараката, няколко деца се затичаха да ги посрещнат: Арне Алвер, Лев Пулвел, Яна и Еха Масинг. Тези двете, последните, бяха близначки с румени бузки, родени тук, в лагера — плод на неочаквания мирновременен бум на раждаемостта.
— Носите ли неща за празненството? — попита Лев на почти идеалния си английски.
— Kuchen? — попита Еха, която подскачаше от радост. Тази немска дума всички деца я бяха научили, независимо дали родителите им одобряваха това, или не.
— Cake43, да — поправи я Мариане от уважение към майка ѝ, Юта, която стоеше на прага на тяхната барака. — И много спаначена супа.
Децата заквичаха и се разхленчиха, уж от погнуса. Отначало в лагера всеки ден ядяха спаначена супа — за закуска, за обяд и за вечеря.
— Süßigkeiten44? — Яна дърпаше полата на Аня.
Децата много обичаха Аня, а тя почти не говореше английски, естонски — никак, но сякаш разбираше всеки път какво точно искат. Сред тези деца Мариане я виждаше усмихната много по-често, отколкото някога се беше усмихвала на синовете си.
Аня беше поела грижите за някои от децата още откакто се родиха. Преди време от управата на лагера разлепиха обяви из града, че имат нужда от местни жени, които да помагат като бавачки за бебетата, чиито майки бяха или много болни, или травмирани от войната, и Мариане накара Аня да се запише. А Аня се оказа доста сръчна и търпелива в грижите за мъничетата — повиваше ги чевръсто в стари войнишки одеяла и ги прилъгваше да пият подсладената вода с витамини от пипетата. Работеше мълчаливо и край нея семействата се чувстваха спокойни. „Толкова много те бива в това“ — отбеляза веднъж Мариане и с изненада забеляза, че очите на приятелката ѝ се напълниха със сълзи.
— Нека сега да подредим всичко за тържеството и после ще ви извикаме — каза Мариане на децата. Кимна им да отидат при Юта, която още стоеше на входа и им махаше с ръка. Господи! Колко висока и силна изглеждаше сега тази жена, изобщо не приличаше на онова скършено същество, което пристигна в лагера. Мариане също ѝ помаха и неочаквано за нея самата, сега нейните очи се напълниха със сълзи. Всички мъже от семейството на Юта бяха избити, екзекутирани от една от Хитлеровите айнзацгрупи.
Когато влязоха в библиотеката, Мариане обяви тържествено:
— Така… време е да се погрижим за прекрасния завършек на всичко това.
Почти бяха приключили с подготовката и празненството щеше да започне всеки момент, когато Бената най-сетне нахлу като хала в библиотеката.
— А, ето къде сте! — възкликна тя, поруменяла. — Винаги се губя из това място!
Тази сутрин Бената изглеждаше особено красива, а и приповдигнатото настроение, което донесе със себе си, се оказа заразно. Обърна се към Аня и сияеща, попита:
— Аня, как е новият брачен живот?
— Не е много по-различен от преди — сви рамене Аня.
— О, нима? — В очите на Бената трепкаше пакостливо пламъче.
Аня обаче не се изчерви и това доста изненада Мариане.
— Мъжете са си мъже, искат си своето — отвърна уклончиво Аня и двете се разсмяха.
Мариане се засуети да оправя покривката.
— Мариане, тези приказки май те смутиха — отбеляза Бената, а в тона ѝ имаше по малко и от веселото настроение, с което беше дошла, и от дързостта, която ѝ вдъхваше присъствието на Аня.
— Кой, мен ли? — опита да отрече Мариане, но това си беше истина. Тя никога не беше водила такива разговори с Аня. Както и с Бената всъщност.