— О, да — отвърна с доволна усмивка Бената. — Аня не можеш да я смутиш току-така.
— Не бъди толкова сигурна — намеси се Аня и така изненада Мариане, че тя се разсмя и успя да заглуши ехото от забележките си на застаряла възпитателка.
— Ето това искам да го видя — не се отказваше Бената. — Фрау Келерман смутена.
Дружният смях постепенно утихна и се превърна в уютно мълчание. Чуваха как децата играят навън. Когато приключиха с наместването на покривките и подреждането на храната, библиотеката придоби празничен вид.
— За малко да забравя! — сепна се Бената. — Донесох айсвайн45. — Тя бръкна в чантата си, извади бутилка и я вдигна високо. — Хер Райнер каза, че това е най-доброто.
Бената отвори бутилката, наля на всички по една чаша и предложи тост:
— За вас двете и за всички усилия, които положихте тук.
— О, моля те! Не можем да вдигаме тост за себе си. Да пием за пътешествениците… — започна Мариане, но Бената я прекъсна:
— Тогава да пием за женитбата. А защо не и за любовта! И за която и да е следващата.
Бената вдигна чашата към устните си с кокетна усмивка. Любопитството на Мариане мигновено се пробуди:
— Охо… да не би да има някой…?
Бената сви палаво рамене.
— Кой знае… Аня тръгна, ние може да я последваме.
— Не говориш за Хелмут май. — Мариане се намръщи озадачена. Виното я беше хванало.
— Откъде знаеш, че говоря за себе си, а не за теб?
— Бената! — възкликна Мариане. — Какво, за бога, искаш да кажеш?
Бената се промъкна с игрива походка към прозореца и опря чело на стъклото. За миг в спомените на Мариане изникна образът на онова момиче, което беше видяла за пръв път. Но в този миг Бената изправи рамене, вирна глава и се усмихна:
— Глупости. Фантазии… не ти ли се случва понякога?
— О, Бената… — Мариане заби ножа в тортата пред себе си. — Не е ли време да повикаме децата и да започваме?
— А би трябвало — усмихната каза Бената, като че ли не беше чула въпроса. — Малко фантазии ще ти се отразят добре.
Седемнайсета глава
Момсен, юни 1950 г.
Доколкото Мариане знаеше, Бената отиваше да види сестра си.
— Занеси ѝ това — беше казала Мариане сутринта, докато пъхаше в ръцете ѝ торба със скъпи портокали.
В този момент Бената се почувства леко виновна. Мариане беше добра жена. Тя знаеше, че сестрата на Бената, Лоте, има четири деца и работи от сутрин до вечер в консервна фабрика. Не знаеше обаче, че Лоте е неука, коравосърдечна кучка и че съпругът ѝ не е мъртъв, а все още е затворен в някакъв лагер за бивши есесовци в Сибир.
Не знаеше и че Бената всъщност не отиваше да види Лоте.
Бената пристигна в Момсен и застана на изградения набързо перон, заслепена за миг, примигваща срещу пролетното слънце. А след това го видя: Франц Мюлер, винаги по-висок и по-едър на живо, отколкото в мислите ѝ; пропорционален, да, просто по-обемист, свръхчовек. Тя обожаваше това.
Щом я видя, на лицето му се изписа срамежлива усмивка.
— Франц! — извика тя и се втурна към него.
Той протегна ръка да се здрависат — предпазлив както винаги.
— О, я стига! — Бената обви ръце около кръста му. После вдигна глава и доближи лице до неговото. — Можеш поне една целувка да ми дадеш!
Той се подчини и набързо, крадешком, допря устни до нейните.
— Странно, нали уж аз трябва да съм тази, която се притеснява да не я видят! — разсмя се Бената.
— Хайде. — Франц метна пътната ѝ чанта на рамото си и я понесе, сякаш тя сама беше кацнала там.
Бената мушна ръката си в шепата му. Така — увита в топлината на загрубялата му длан — ръката ѝ беше като малко, беззащитно мекотело. Бената изостана, за да върви на крачка след него; харесваше ѝ така — да следва, да я води някой толкова по-голям и по-силен от нея. Радваше я и фактът, че това е само илюзия: когато бяха заедно, тя водеше.
Когато освободили Франц от лагера, той бил кльощав, с празен поглед, ходел все виновно приведен. Стигнал до Брауншвайг, като спирал коли по пътя: първо го взел някакъв американски камион с войници — наричали го „старче“ и му дали някакво шоколадче, от което после повръщал в една канавка; след това го качил някакъв дружелюбен редник, британец, с военен джип. Това се случило през мразовитата зима на 1946 година. Бената научи всичко това от писмата, които ѝ пишеше малко след като го освободиха. Писмата му бяха така мили и простички: питаше я как се чувства, какво прави Мартин, дали в замъка е достатъчно топло…
45
На немски: Eiswein — характерно немско сладко десертно вино от зърна, замръзнали на лозата. — Б.пр.