— Защо казваш това? — попита тя и се пресегна през масата да хване ръката му. — Мариане ли ти е наговорила нещо? Идвала ли е при теб…?
Франц извърна поглед и уморено отговори:
— Това е истината.
— Според кого? — настояваше Бената. — Според Мариане ли? Идвала е при теб, нали? Говорила ти е! Можеш ли да ме погледнеш в очите и да отречеш?
— Не става въпрос за Мариане. Няма значение какво е направила.
— Как е посмяла! Как може да идва тук и да ти говори зад гърба ми! Все едно съм дете… дори нещо по-незначително, играчка, която може да подхвърля насам-натам както си иска! Тя никога, никога не те е одобрявала. — Бената сниши глас така, че зазвуча като съскане. — Обвинява теб за онзи мъртъв руснак в гората и знаеш ли какво? Пак бих го убила, ако трябва! Само и само да ѝ докажа, че съм го убила, аз…
— Бената…
— Това е истината, Франц. И ти много добре го знаеш. Но тя не разбира. Тя за всичко съди само през тези нейни принципи и идеали. А всъщност няма значение! Никакво значение няма какво мисли Мариане! Кажи какво мислиш ти! Не си ли щастлив, когато сме заедно? Аз не ти ли дарявам щастие? — Бената замълча за момент. — Кони… е… мъртъв! — Тези думи бяха доста груби, бяха се заклещили в гърлото ѝ и едва се измъкнаха. Тя знаеше, че е повишила глас, но това не я интересуваше. Нека всички тези овце, всичките клиенти на Бемелман, малко да се стъписат. Нека да шушукат и да извръщат глави. — Но ние сме живи! Освен това и ние сме страдали! Нима не заслужаваме щастие?
— Да заслужаваме ли…? — попита тихичко Франц, взрян в нищото. — Аз нищо не заслужавам, Бената.
— Принудили са те да изоставиш семейството си! Да тръгнеш на изток, едва ли не да умреш от глад и студ, и един господ знае какво още… а сега всичко това е минало! Войната свърши! Най-сетне можем да започнем на чисто!
— Престани! — нареди Франц. — Нямаш право да говориш така! Съпругът ти, съпругът на Мариане… те са загинали за нещо, за което са били убедени, че е правилно, а ние, останалите, просто се носехме по течението, правехме каквото ни кажат, затваряхме си очите. Това няма как да го залича… не мога просто ей така да започна наново…
— Защо не? Да не би да има друга възможност?
Край тях се чуваше потракване на чинии и приглушено мърморене. Касовият апарат звънна. Някой се изсмя.
— Други възможности винаги има. — Франц погледна към нея. — Аз имам възможност да те оставя. А ти… да започнеш нов живот.
— Но аз не искам да започвам нов живот. — Бената вече плачеше. — Не и без теб. Не ме интересува какво си правил. За мен е без значение! Бих те обичала дори да беше самият Хитлер!
Погледът на Франц се впи в нея, но това беше погледът на непознат.
— Ти няма от какво да се срамуваш, Бената — каза накрая той. — А аз мога само да живея в срам, всичко друго би било грешно.
Бената отново потъна в стола си.
Значи това беше краят. Нейните собствени глупави думи отекваха в главата ѝ. Настъпи тишина и Бената успя да види бъдещето: там нямаше симпатично, уютно жилище с цветя по прозорците и кът, където Клотилде и Мартин да учат уроците си; нямаше и голяма мека спалня; нямаше да се любят; нямаше да започнат нов живот от нулата, изпълнен с простички неща като готвене и пазаруване, нямаше да се разхождат покрай реката в неделя. Нямаше да има дълги сутрини, в които да пият кафе, да се радват на слънцето и да остаряват заедно.
Франц усещаше всички тези неща просто като безсмислено живуркане. Душата му вече беше в ада. И не Мариане бе застанала помежду им… а миналото.
Двайсет и трета глава
Момсен, август 1950 г.
Когато водите на Аня изтекоха, все още не бяха завършили строежа на католическата болница в Еренхайм. Затова Керстен я закара до болницата на американската армия край Момсен. Там нямаше почти никакви пациенти. Веднага щом я предаде на сестрите, той се обърна и тръгна към дома им.
И тогава вече Аня можеше да стене, да притиска корема си — не се налагаше да търпи болката мълчаливо. Сестрите бяха мили, нищо че доста се притесниха. Всички те бяха млади момичета, американки, обучени да превързват рани и да обличат тела с ампутирани крайници, а не да израждат бебета. Дойде докторът и обяви категорично, че е твърде късно да ѝ бият инжекция, за да потъне в „здрача на съня“46, та се наложи сестрите да стискат ръцете ѝ и да галят челото ѝ, уж да облекчават страданията ѝ, но те бяха по-изплашени от нея. А Аня изобщо не се притесни. Тя вече два пъти беше раждала без такива интервенции… Не я интересуваше нищо друго, освен че трябва час по-скоро да се прибере у дома. Тайни имаше да пази.
46
Състояние на анестезия, предизвикано от комбинация от морфин и скополамин. Този метод е бил много разпространен до средата на века, особено при раждане, но впоследствие е забранен, тъй като уврежда плода, а същевременно не толкова облекчава родилните болки, колкото предизвиква амнезия и родилката не ги помни. — Б.пр.